Сънят на сукубата

Всичко започна с треска и болки, но и двамата знаехме какво значи това. Той не обърна внимание и продължи да работи, докато симптомите започнаха да се трупат. Накрая не можеше да се бори повече. Зарязах другите си пациенти и се посветих изцяло на него.

— Трябва да помагаш на другите — каза ми той един ден. Кожата му беше розова и на петна, черни подутини бяха започнали да се появяват около лимфните му възли. Въпреки болестта и умората, той все още ми се струваше красив. — Не се тревожи за мен.

— Трябва да се тревожа за теб. Никой друг не го прави. — Това беше вярно. Андрю беше помогнал на толкова хора, а никой не дойде при него, въпреки че оздравелите не се разболяваха повече.

— Това няма значение — каза Андрю със слаб глас. — Доволен съм, че те са живи.

— И ти ще оживееш — казах упорито, въпреки че симптомите започваха да сочат друго. — Трябва да оцелееш, за да продължиш да вършиш глупавите си добри дела.

Той успя да се усмихне.

— Надявам се, но мисля, че времето ми на този свят е на привършване. Ти обаче… — той ме погледна, наистина ме погледна, и аз се изненадах от любовта, която се изписа на лицето му. Знаех, че го привличам, но не очаквах такива дълбоки чувства. — Ти, Сесили… няма да се разболееш. Ще продължиш, силна и здрава, и красива. Усещам го. Бог те обича.

— Не — казах тъжно. — Бог ме мрази. Точно затова ме оставя да живея.

— Бог ни праща изпитания, с които знае, че ще се справим. Ето, вземи това. — Той докосна златния кръст около врата си, но беше прекалено слаб, за да го свали. — Вземи го, когато си замина.

— Не, Андрю, ти няма…

— Вземи го — повтори той, толкова твърдо, колкото можа. — Вземи го и когато го погледнеш, си спомняй, че Бог те обича и знае, че няма нещастие, което да не можеш да понесеш. Ти си силна. Ще издържиш.

Горещи сълзи се изляха по бузите ми.

— Не трябваше да го правиш — казах му. — Не трябваше да им помагаш. Щеше да живееш, ако не го беше направил.

Той поклати глава.

— Да, но тогава нямаше да мога да живея със себе си.

Андрю умря няколко дни по-късно. Останах до него до края, но всеки миг беше агония. Мразех да гледам това, което беше станало с него и бях по-убедена от всякога, че няма добра сила, която да се грижи за хората.

Той умря спокойно и тихо, както и живя. Друг свещеник дойде да му даде последно причастие, когато моментът настъпи, и последните съзнателни мигове на Андрю отразяваха надежда и категорична вяра в отвъдното. Останах, за да съм сигурна, че погребението ще бъде уредено, не че имаше фанфари и прочее. В онези дни нямаше бдения и погребални домове, поне не за хора като него.

Малко след това напуснах Англия и отидох на континента и не след дълго болката от смъртта му започна да приема нова форма. О, той още ми липсваше — все още горях и болеше, сякаш бяха откъснали част от мен. Освен това обаче чувството ми на вина създаде своя собствена болка. Имах чувството, че можех да се погрижа и по-добре за него. Че е трябвало да настоявам да тръгне с мен, когато чумата дойде. Или че е трябвало да помагам много повече в грижите за болните и така да го предпазя от човека, който го беше заразил.

Флоренция беше красив град, пред прага на Ренесанса, когато пристигнах. И въпреки че живеех сред великолепие и изкуство, смъртта на Андрю ме преследваше години наред, а болката от вината и загубата му дълбаеше сърцето ми. Тя така и не отшумя напълно, но все пак намаля — просто ми трябваше много, много дълго време. Както Хю каза, да живееш дълго просто означава, че имаш повече време да жалиш.

Глава 21

Пет минути след като Сет си тръгна, осъзнах, че съм допуснала грешка. Не задето му отказах, това беше правилно. Но не трябваше да му позволявам да си тръгне. Не така трябваше да приключи един скандал.

Все още бях ядосана, че Андрю умря, защото помагаше на другите. Още ме болеше от загубата му. До ден-днешен вярвах, че позицията ми в градината беше правилна, но въпреки това съжалявах, че после си тръгнах. Гняв и гордост бяха застанали между нас, разделиха ни и за малко да стане прекалено късно. Макар и да не бяхме на едно мнение, не трябваше да се разделяме. Трябваше да говоря с него и да се опитам да намеря компромис.

Не исках скандалът със Сет да засили още повече мълчанието и объркването помежду ни. Не исках да губя още мигове от времето, което ни оставаше заедно. Трябваше да оправя нещата. Реших, грабнах палтото и чантата си и тръгнах към вратата след него.

Къде вървях, къде тичах по пътя към книжарницата. Там той беше оставил колата си, но сега я нямаше. Бях го изпуснала. Гледах втренчено в празното място няколко секунди и влязох в книжарницата. Най-накрая бях купила глупавия подарък за Коледа на Картър и по-рано го бях оставила в офиса. Когато обаче влязох и натъпках подаръка в чантата си, открих, че нямам силите да изляза. Вместо това потънах в стола си и зарових лице в ръцете си. Как можахме така да объркаме нещата със Сет? Наистина ли стрелбата беше променила толкова начина, по който възприемаше живота? Щеше ли това така или иначе да се случи?