Сънят на сукубата

Докато работех, постоянно мислех за него и за ужасното ми избухване. Откакто бяхме заедно, бяхме имали много неловки разговори, но не и нещо такова. Не можех да разбера точно какво ме притесняваше (освен очевидното), но имах чувството, че това е повратен момент и че дълго време щеше да има влияние върху нас.

И разбира се, тревожех се и за Никта. Щях да си намеря жертва след работа; Винсент беше казал, че ангелите ще дойдат, докато спя и когато Никта се появи.

— Добре ли си?

Вдигнах поглед от купчината чекове, които подписвах в офиса. Мади беше с тясна черна пола и подбрана бяла блуза и изглеждаше супер невероятно. Беше си пуснала и косата.

— Леле — възкликнах. — Какъв е поводът?

— Няма повод — каза тя и сви рамене. — Сменям гардероба. — Вдигна крак и показа черни обувки със седемсантиметров ток.

— Свети боже! — казах. — Май не правиш нищо наполовина.

Тя сияеше и забелязах нещо у нея, което нямаше нищо общо с новите дрехи. В очите й имаше радост — щастие, което я караше да се чувства уверена и дори още по-лъчезарна. Беше ужасно различна от огорчената жена, която се беше появила на търга.

— Какво става? — попитах, забравяйки неволите си за пръв път днес.

Усмивката й стана още по-широка и се появи трапчинка. Миг по-късно стана сериозна.

— Ще ти кажа после. Имам добра новина. Но ти… Какво става? Изглеждаш ужасно.

Ясмин беше казала същото снощи. Беше тъжен ден, когато една сукуба не можеше да се задържи на върха на вълната. Поклатих глава.

— Много е… сложно. — Пуснах една слаба усмивка. — Ще се оправя, не се тревожи. Хайде сега. Искам да чуя нещо ободряващо. Кажи ми какво става.

— Не мога. Имат нужда от мен. Дойдох само да оставя това. — Тя сложи куп документи на бюрото ми. Те буквално се сляха с хартиите, които вече бяха там. В офиса ми цареше такъв хаос, че Никта спокойно можеше да намери сигурно убежище в него.

— Хайде, напрежението направо ще ме побърка — подразних я аз.

— Ами… Ще можеш ли да ме закараш на летището утре? Отивам си вкъщи за Коледа.

— Дъг ще дойде ли с теб?

— Не. Това ти е коледният подарък. Но ще ти разкажа всичко в колата. Ще трябва да тръгна около пет.

— Задръстване в пет часа в петък преди Коледа. Ще имаме доста време да си поговорим.

Част от обичайната й притеснителност се прояви.

— Ако е проблем…

— Не. Така или иначе ще затворим рано. Ще те закарам.

Мади излезе и аз на мига се разсеях и се замислих какво може да се е случило. Каквото и да беше, беше нещо хубаво. Харесваше ми промяната, която беше предизвикало. Щастието и увереността й отиваха.

Мислите ми бяха прекъснати от звъна на телефона. Вдигнах и чух гласа на Сет от другата страна.

— Здрасти — казах аз с надеждата да звуча спокойно и уверено, а не отчаяно и облекчено.

— Здрасти. — Последва дълга пауза. — Аз… просто… исках да знам дали ще дойдеш на Коледа.

Сърцето ми изстина. Не: „Липсваше ми.“ Не: „Съжалявам.“

— Разбира се. Как иначе?

Замислих се за Коледа. Имах странното чувство за дежа вю. Бяхме у брат му за Деня на благодарността. И както сега, също се бяхме карали. Сякаш животът ми се въртеше в омагьосан кръг. „Ти не учиш. Ти не се променяш.“

Разбира се, със Сет бяхме закърпили положението след предишния скандал. Може би така щеше да стане и този път. Все пак на Коледа ставаха чудеса, нали?

— Добре — каза ми той. — Ще те взема.

— Добре.

Още една дълга пауза.

— Щях да идвам днес, но… Ами, книгата…

Книгата. Винаги книгата. Но пък и аз имах работа с богинята на хаоса.

— Да, знам. Няма проблеми.

— Ще говорим на Коледа.

— Добре.

Затворихме. През мен премина тръпка. Ето отново. Нямах дарба да виждам в бъдещето, но инстинктът ми (който нямаше нищо общо с виденията на Никта) ми нашепваше, че се задава нещо голямо.

След работа отидох с колата до Белвю — най-богатия и претенциозен квартал на Сиатъл. Град сам по себе си, Белвю беше до голяма степен другата противоположност на Сиатак. С времето хотели, ресторанти и магазини започнаха да се появяват в централната му част и благодарение на притока на пари от „Боинг“ и „Майкрософт“, по-старите обикновени сгради упорито бяха заменени от сгради с по-лъскава и стилна архитектура.

Белвю беше дом и на един мой познат на име Кевин. Бях го срещнала преди година в един бар. У Кевин нямаше нищо изключително. Той не беше нито грешник, нито светец, а заемаше някакво щастливо място по средата и успявах да събера прилично количество енергия, когато спях с него. Най-забележимата му черта беше, че винаги беше на разположение. Работеше вкъщи (нещо свързано с интернет, предполагам) и никога не излизаше. А и изглеждаше добре и беше приятна компания. Не го бях разпитвала много. Достатъчно ми беше, че ми предоставяше бърз и лесен секс и че не го презирах.

— Сандра — каза той щастливо, когато отвори вратата на апартамента. Беше с тъмнокафява коса и силно подрязана, много нова брада, която ми допадна. Тъмнокафявите му очи ме гледаха развеселено. — Доста време мина.