Сънят на сукубата

— Не мисля, че ще успея да заспя — отбелязах. — Все едно да си легна преди Коледа. Прекалено ми е нервно, за да се успокоя. Само че не дядо Коледа чакам тази вечер.

Той се усмихна.

— Е, опитай. Ако се наложи, можем да ти дадем приспивателно или нещо такова, но предпочитаме да не го правим.

Трябваше ми много време (лежах в леглото почти два часа), преди да заспя. Човек трудно може да се отпусне, когато знае, че така ще покани създание на хаоса да се нахрани с теб. И все пак успях да заспя и дори си позволих да проявя малко нетърпение. Пак щях да сънувам съня.

Така и стана.

Всичко започна както винаги — момичето падна и другото ми Аз отиде да я утеши. Сълзите на малката вече изсъхваха, когато дочухме звук от кола и затваряща се врата. Другото ми Аз се изправи. Усмивка разцъфна на лицето й и тя погледна нейната (моята) дъщеря с малко преувеличено вълнение, както често възрастните правят пред децата.

— Чу ли? — попита другото ми Аз. — Татко се прибра.

Вълнението се отрази и на лицето на момичето. Другото ми Аз я вдигна и я сложи на хълбок. Явно имаше добро равновесие, предвид колко дребно беше другото ми Аз.

Двете отидоха до входната врата и излязоха на верандата. Беше вечер, навсякъде беше тихо и тъмно, с изключение на малка лампа на верандата. Тя осветяваше плътна снежна покривка на моравата и алеята. Все още равномерно валеше сняг. Не знаех къде съм, но определено не беше Сиатъл. Толкова много сняг щеше да хвърли града в паника, сякаш едва ли не беше дошъл Армагедон. Другото ми Аз беше съвършено спокойно, почти не забелязваше снега. Където и да се намираха, явно беше нещо обичайно.

На алеята току-що беше спряла кола. Усетих как сърцето на другото ми Аз се изпълни с щастие. Зад колата имаше мъж — неопределена тъмна фигура на бледата светлина. Той извади куфар на колела и затвори вратата на багажника. Момичето плесна с ръце от вълнение, а другото ми Аз махна с ръка за поздрав. Мъжът също махна, докато вървеше към къщата. Другото ми Аз отчаяно се опитваше да види лицето му. Беше прекалено тъмно. Трябваше да се приближи още съвсем малко…

Той така и не дойде по-близо — точно тогава изпитах усещането, че някой се опитва да изтръгне душата ми от тялото.

Седнах в леглото и почти изпищях от агония, когато болката премина през цялото ми тяло. И четиримата ангели плюс Винсент бяха обградили стаята. Силата, пулсираща около нас, беше като пушек. Едва можех да дишам.

И там, до леглото ми, стоеше Никта.

Беше такава, каквато я описа Ерик — стара, съсухрена жена. Кожата и косата й бяха бели, тъмните й очи бяха хлътнали и нечовешки. Дрипава тънка рокля увиваше тялото й. Изглеждаше някак прозрачна, сякаш не беше материална, и я обвиваше блестяща аура.

Не виждах какви сили притежава, но можех да ги усетя. Ангелите я бяха затворили временно зад стени от сила, но не беше вързана. Все още. Тя отвръщаше на атаките им с такава сила, че зяпнах. Силата, на който и да е от ангелите караше моята да изглежда незначителна и въпреки това тя се противопоставяше достойно на обединените им сили. Това беше потресаващо, не разбирах за какво й трябваше моята енергия — тя имаше достатъчно. Никта все пак беше успяла да отнеме част от енергията ми. Беше изсмукала около половината, преди да я издърпат от мен.

Тя изпищя от гняв, но още се бореше. Тогава, малко по малко, видях как балансът се промени. Силата й отслабваше с времето. Ангелите бяха непоклатими. Те я омаломощаваха. Тя го осъзна и на лицето й се изписа паника. Обезумелите й очи обиколиха ангелите и накрая спря поглед върху Ясмин. Между нас все още съществуваше слаба връзка и разбрах какво смяташе да направи. Беше намерила най-слабия от четиримата. Тя събра последните си сили и ги насочи към Ясмин, надявайки се да смаже обединените сили на ангелите, като нарани Ясмин достатъчно, за да им отвлече вниманието.

Миг преди Никта да осъществи атаката си, видях изражението на Винсент. Той също беше осъзнал какво смята да направи. Тръгна напред и усетих как маската му падна. Издайническата аура на нефилим ме заля и силата му изпълни стаята. Беше голяма. На улицата не я беше проявил цялата.

Невидима енергия се спусна от Никта към Ясмин и се опита да я унищожи. Винсент обаче беше там и блокира атаката. Енергията отскочи обратно към Никта. Тя изпищя отново, защитата й падна. Другите ангели се възползваха от възможността и ивици светлина я обиколиха. Миг по-късно светлината избледня, но стените бяха там, макар и да не можех да ги видя. Тя опипваше наоколо като изопачена версия на мим в кутия, но беше в капан. Не можеше да мине през стените, в които я бяха заключили.

Бяха успели. Бяха заловили Никта. Но никой от ангелите не й обърна внимание.

Всички гледаха Винсент.

— Ти… — задъха се Джоел.

Джоел не се поколеба. Тръгна към нефилима и видях как тялото му започна да излъчва светлина. Щеше да се трансформира в истинската си форма, форма на ужасяваща красота и сила.

Но Ясмин беше по-бърза.