Сънят на сукубата

Винсент също гледаше. Беше направил няколко крачки към мен, отдръпвайки се от огъня. Изражението му беше хаос от емоции, нито една положителна. Все още не разбирах какво се случва с Ясмин, но знаех какво ще стане с него.

— Бягай — казах му тихо.

Лицето му беше бледо, почти колкото лицето на Никта. Сякаш беше остарял със сто години.

— Не мога… Не мога да я оставя…

— Трябва. Те ще те унищожат. Ако не те, то някой друг. Все някой в града трябва да е забелязал какво стана. Знаеш, че съм права.

Очите му още гледаха Ясмин. Аз обаче вече не можех да я различа. Сега цялата беше в пламъци — пламъци, които бяха станали черни.

— Върви! — извиках. — Тя това би искала. Тя го направи заради теб!

Винсент потръпна при тези думи и най-накрая ме погледна. Истинската сила на мъката му накара насъбралите се сълзи да се излеят по бузите ми.

— Върви. Моля те — примолих му се. Джоел беше унищожен. Може би и Ясмин щеше да бъде унищожена. Не можех да понеса повече смърт.

Той не каза нищо, но след няколко секунди стана невидим. Усетих аурата му да изчезва.

В другата част на стаята пламъците бяха започнали да избледняват. Ясмин бавно се появяваше, абсолютно непокътната. Изглеждаше същата, но нещо в аурата й се беше променило. Долових същата златна светлина, усещането за минзухари и тамян. Но имаше и още нещо. Вече не излъчваше остротата и кристалността на ангелска аура. Вместо това долових някакво димящо усещане, което обаче нямаше нищо общо с огъня.

Най-накрая всички пламъци изчезнаха, Ясмин все още беше на колене на пода. Секунди по-късно се появи друга аура. Аура, който познавах отлично. Джером стоеше в стаята — очевидно се беше завърнал от потайната си работа, която беше отишъл да свърши.

Той огледа всички лица и накрая се взря в мен.

— Исусе Христе! Какво си направила?

Не му обърнах внимание, не можех да откъсна поглед от Ясмин. Тя изглеждаше същата, но не съвсем. И все пак не беше…

И тя беше забелязала промяната. Протегна ръце пред себе си и ги заразглежда, сякаш досега не ги беше виждала. Ужас обзе чертите й.

— Не — изстена тя. — Не… — започна да хлипа отново.

Накрая Картър откъсна поглед от нея и срещна погледа на Джером.

— Това вече е твое, Шарон.

Джером кимна и пристъпи към Ясмин.

— Време е да вървим.

Тя погледна към него, лицето й блестеше от сълзи. Не каза нищо, но и не беше нужно. Изражението й казваше достатъчно. То молеше, умоляваше всичко това да не е истина, че може би (само може би) Джером ще го промени. Той поклати глава и докосна рамото й. Те изчезнаха.

В стаята беше тихо, неестествено тихо, почти тягостно. Гласът ми прозвуча странно и не на място.

— К-к-какво се случи? — попитах Картър. Забелязах, че Уитни плачеше.

— Ясмин падна — каза тихо той. — Тя вече е демон.

Глава 23

Не можех да остана в спалнята си след това, не и след като видях двама ангели да умират — единият физически, другият духовно. Трябваше да се махна оттам, от апартамента. Никой явно не забеляза и не му пукаше, че избягах. Никта беше хваната, имаха по-големи вселенски проблеми, отколкото една обезумяла сукуба.

Шофирах вече десет минути, когато осъзнах къде отивах. У Данте. Думите на Винсент за злия талисман изведнъж не ми се струваха важни. В момента имах нужда да говоря с някого за това, което бях видяла. Сет не би разбрал, а и още не бяхме уредили нещата между нас. Понякога ми беше трудно да говоря на сериозни теми с вампирите. Все още бях ядосана на Хю. Не исках да притеснявам Ерик, тъй като той още се възстановяваше. Само Данте ми беше останал.

Той отвори вратата на магазина, след като бях чукала поне пет минути. Рошавата коса и омачканите дрехи ми подсказаха, че отново го бях събудила. Изглеждаше ядосан, както винаги, когато влязох вътре.

— Не се ли получи? Казах ти… — той ме погледна по-отблизо. — Какво се е случило?

Довлачих се до един от столовете и се сринах на него с ръце на слепоочията си. Чувствах се като огледален образ на Ясмин. Отворих уста да кажа нещо, да обясня какво се е случило… но и дума не излезе от нея. Той коленичи до мен.

— Сукубо, плашиш ме. Какво се е случило?

Втренчих се невиждащо в него за няколко секунди преди да успея да фокусирам лицето му.

— Тя падна.

— А? Никта?

— Не… Ясмин.

— Кой?

Очите ми се разфокусираха отново, когато си спомних черния пламък. Ужасния звук. Премигнах и се опитах да се отърся от спомена и да насоча вниманието си към Данте.

— Тя е ангел. Беше ангел. Може би още е. Не знам. Мамка му, не знам. Не знам какво е.

Той се протегна, хвана ме за ръцете и ме разтърси леко, за да привлече вниманието ми.

— Виж, съвсем се обърках. Каква връзка има падането на ангел с Никта? Ако изобщо има връзка. Успокой се и започни от началото. Поеми си дъх. — Поех си. — Още веднъж. — Направих го. — Сега разказвай.

И аз му разказах.

Отначало беше трудно и няколко пъти започвах отначало. Накрая обаче успях да му обясня за ангелите. Историята бавно се изля от устните ми, разказах му всичко, което се беше случило: залавянето на Никта, смъртта на Джоел и падането на Ясмин.