Сънят на сукубата

Слабата жена с черна коса се превърна в чиста светлина. Беше същевременно всички цветове на дъгата и нито един. Огнен меч се появи в ръцете й. Тя застана пред Винсент (който й крещеше да спре) и замахна към Джоел. Острието го удари и той извика.

Ужасно, изгарящо усещане започна да ме обгръща. Бързо затворих очи и се завъртях настрани, осъзнавайки какво щях да направя. Истинската форма на ангелите беше нещо неописуемо и можеше да бъде възприета само от сетива, които един човек (или човек, превърнат в сукуба) не притежаваше. Ако бях продължила да я гледам, щях да понеса сериозни поражения. Дори да бъда в една стая с нея беше болезнено.

Бях видяла обаче каквото трябваше, преди да затворя очи. Бях видяла мечът да пада. Ясмин беше атакувала Джоел. Никта беше решила, че тя е най-слаба от четиримата, но силите на Ясмин и Джоел явно бяха близки. Тя обаче го беше изненадала и това беше наклонило везните.

Въздухът в стаята се завихри със силата на ураган. Имаше силна експлозия, сякаш слънце избухна в супернова. Всичко беше огън и вятър. И писъци. Два писъка — на Ясмин и на Джоел. Обвих ръце около себе си и скрих лицето си, сигурна, че ще умра. Енергията избухна към мен и достигна точка, която сигурно щеше да взриви цялата сграда, целия свят. Ставаше все по-силна и по-силна.

Изведнъж всичко се обърна. Енергията започна да се отдръпва от моята част на стаята обратно към ангелите. Сякаш се образува черна дупка и засмука всичко наоколо. Разбира се, засмукваше само енергия, не физически предмети, но въпреки това имах чувството, че дърпа и мен. Стиснах силно одеялото и се опитах да се задържа за него. Времето вече нямаше значение. Можеха да са минали и десет секунди, и десет часа.

Накрая засмукването спря и всичко се успокои. Обстановката се нормализира. Нямаше вече ненормални енергийни нива. Беше обикновена стая с трима ангели, нефилим, сукуба и първично божество на хаоса. Никта изведнъж беше забравена от всички.

Ясмин върна „човешката“ си форма. Вече беше безопасно за мен. Вдигнах глава, очаквах Картър и Уитни да се спуснат и да я нападнат. Те обаче стояха замръзнали. Нямаше и следа от Джоел. Той беше унищожен. Тайфунът от сила беше отбелязал смъртта му.

Ясмин беше на колене, пръстите й бяха забити в бузите й. Тя хлипаше и шепнеше нещо, което звучеше като обезумяла молитва. Винсент, също като ангелите, стоеше на разстояние от нея. Тя току-що беше убила Джоел. Не разбирах защо никой не прави нищо. Защо просто стояха? Сякаш всички чакаха нещо.

Изведнъж зад мен нещо изсъска, по-скоро в главата ми, отколкото на глас:

— Сукубо.

Погледнах хлътналите очи на Никта. Като Винсент и ангелите, и аз бях забравила за нея. Тя протегна ръка към мен и аз се свих. За щастие невидимите стени не й позволяваха да ме доближи.

— Сукубо — повтори тя. — Докосни стените. Използвай последните си сили и ме освободи.

— Какво? Не! — Вниманието ми беше разделено между нея и другите. Всички ангели все още стояха неподвижно.

— Освободи ме и ще ти помогна да си отмъстиш.

— Да си отмъстя? За какво говориш?

— На онзи, който ме изпрати при теб, когато избягах — сопна ми се тя. — На онзи, който те обеща на мен.

Нямах представа за какво говореше.

— Той те е… освободил?

Тя се огледа неспокойно зад себе си. Времето, което имаше, изтичаше.

— Не, ти ми беше обещана! Но аз мога да ти помогна. Да ти помогна да накажеш…

— Не — отсякох. Беше прекалено опасна. За каквото и лудо отмъщение да говореше, това, което причиняваше на смъртните, не си заслужаваше.

Отчаянието й нарасна. В крайна сметка ангелите щяха да си спомнят за нея, и двете го знаехме.

— Ще ти покажа края на съня! — извика тя. — Ще ти покажа мъжа! Мъжът от съня.

Сърцето ми спря.

— Той не е истински — прошепнах. — Всичко е било лъжа. Използвала си го, за да ме заблудиш.

— Не! Всичко, което показвам, е истина. Винаги е истина.

— Не може… не е възможно. — Преглътнах и усетих как сълзи изпълват очите ми. Исках да е истина. Повече от всичко. — Това не може да се случи.

Никта заудря с ръце невидимите стени на затвора си.

— Истина е! Това е бъдещето! Видях го. Докосни стените и ще ти покажа. Ще ти покажа мъжа от съня!

Исках. Исках да го видя. Трябваше да го видя. Мъжът от съня. Мъжът, който можеше да направи всичко това реално…

Протегнах ръка, сякаш контролирана от някаква външна сила. Очите на Никта се разшириха, нетърпеливи и гладни.

Изведнъж писък разцепи въздуха.

Не, беше повече от писък. Когато Ясмин унищожи Джоел, също имаше писъци. Това обаче беше нещо повече. Беше най-ужасният звук във вселената, явление отвъд звука. Също както очите ми не биха могли да възприемат формата на един ангел, така и ушите ми не можеха да разберат писъка напълно.

Дръпнах ръка от Никта и рязко погледнах ангелите. Ясмин още беше на колене, но беше обгърната от пламъци. Това обаче не беше обикновен огън. Напомни ми на светлината в истинската й форма — всички цветове и нито един. Картър и Уитни гледаха с неразгадаеми лица.