Съпруга на убиец

— Той е… уникален. Има характерни черти на агресивен нарцисизъм, но също така боготвори… — Ярдли за малко не каза „баща ти“, но съумя да се спре. — Боготвори Еди Кал. Мисля, че би направил всичко, което му каже Еди. Трудно е да балансираш, когато си нарцисист и в същото време си напълно под влиянието на някой друг.

— Искам да го видя. Искам да видя Еди Кал.

Кръвта на Ярдли замръзна.

— Не.

— Той е моят баща.

— И какво от това? Какво изобщо означава тази дума? Само защото имаш генетична връзка…

— Мамо — тихо каза Тара, като я гледаше в очите, — той е моят баща.

Ярдли дълго мълча.

— Да, така е.

— Искам да го видя. Той може да ти помогне, ако му дадеш каквото иска.

— Тара, не е необходимо да го правиш. Каквото и друго да става в случая, ти ще бъдеш в безопасност. Каквото и да се случи.

Тара взе вилицата си и отново започна да си играе с картофеното пюре.

— Мисля, че сега ти ме излъга за пръв път.

* * *

Върнаха се вкъщи и Тара се прибра в стаята си. Ярдли се увери, че семейство Кал се чувстват удобно, а после се преоблече в джинси и суичър и излезе.

Болницата беше чиста и добре осветена. Ярдли се обади на шефа на двамата федерални маршали, които пазеха стаята на Уесли, и ѝ разрешиха да влезе сама.

Уесли лежеше на болнично легло и гледаше симфония по телевизията. Видя Ярдли, усмихна се, изключи звука и посочи с глава към високо столче близо до умивалника. Ярдли седна на няколко метра от Уесли.

— Мисля, че той ми разби скулата. Онзи джентълмен умее да удря — ухили се той и добави: — Моля те, махни диктофона и остави чантата си извън стаята.

Ярдли се поколеба за момент и после изпълни исканията му.

— Сутиенът и бикините.

— Не.

Уесли повдигна рамене.

— Тогава приятна вечер.

Тя въздъхна дълбоко, надигна сутиена си, смъкна джинсите си и прокара ръце по бикините си, показвайки му, че не носи микрофон или някакво друго записващо устройство.

— И без това ще убедя съда да отхвърли всичко, което съм казал. Искаш ли безалкохолно? Ще накарам медицинската сестра да донесе.

— Не, благодаря.

Той се втренчи в нея и дълго я гледа.

— Боже, колко си красива! Всеки път се изумявам! Сякаш бих могъл да забравя.

Ярдли преглътна отвращението си. Уесли приличаше на хлъзгав гущер, който ближе въздуха около себе си, и ѝ се стори шокиращо, че изобщо го е допуснала в дома си.

Преоценката на миналото има силата да ни кара да се чувстваме глупаци, помисли си тя.

Уесли пак се обърна към телевизора.

— Искаш да попиташ къде е Емилия, нали? Да ме умоляваш за живота ѝ. — Той отново погледна Ярдли. — Е? Моли ме.

— Няма да те моля за нищо. Това ще ти се види… забавно.

— И в момента ми е забавно, Джесика.

— Предполагам, че когато спечелиш исковата молба, ще се махнеш. Извън страната.

Уесли се ухили, но не каза нищо.

— Мога ли да предположа също така, че преди да заминеш, няма да отмъстиш на мен или на Тара?

— Зависи от това колко мила ще бъдеш с мен по време на разискванията.

Ярдли се наведе напред.

— Кажи ми къде е момиченцето, Уесли. Вече няма причина да я държиш. Знаеш, че ще спечелиш, и делото ще трябва да бъде прекратено. Защо не я върнеш на родителите ѝ? — Тя преглътна. — Позволи им да погребат детето си. Мисълта, че не знаят какво се е случило, ще ги терзае до края на живота им.

— Знам. Не е ли възхитително? Подаръкът, който се дава отново и отново.

Ярдли отмести поглед встрани и се престори, че избърсва нещо от крайчеца на устните си, за да прикрие отвращението си.

— Трябва да поемеш делото. Онзи Тимоти е голям мърльо. Мисля, че е бил обвинител по твърде много лесни дела за притежание на наркотици и фалшифициране на чекове, това го е размекнало. Винаги съм ти се възхищавал за едно нещо — никога не поемаш по лесния път. Затова си толкова силна сега. Добър мореплавател си в бури, не в спокойно море.

Въпреки че ѝ се гадеше от самата мисъл за това, Ярдли придърпа стола си до Уесли и хвана ръката му. Бузата му беше подпухнала и устната му беше разбита от ударите на Ортис. Долната половина на окото му беше тъмночервена от кръвоизлива. Сякаш всичката мръсотия в него се беше стекла в очите му.

— Кажи ми къде е Емилия, Уесли. Ако някога съм означавала нещо за теб, ако в безжизненото си сърце някога си изпитвал нещо към мен, моля те, дай покой на семейството ѝ.

В очите му заблестя злорада закачливост.

— Целуни ме.

— Не.

— Целуни ме и ще си помисля. Страстно, както правеше преди.

Ярдли стисна свободната си ръка толкова силно, че беше сигурна, че ноктите ѝ са разкървавили дланта ѝ. Наведе се и го целуна. Устните му бяха напукани и имаха вкуса на засъхнала кръв. Тя се отдръпна и избърса уста с опакото на ръката си. В гърлото ѝ се надигнаха киселини.

— Къде е тя?

Уесли се усмихна.

— Мисля, че целувката не беше достатъчно страстна.

— Уесли, къде е тя?

Той прокара пръсти по ръката ѝ.

— Прави любов с мен. Тук, докато федералните маршали седят навън пред стаята. Прави любов с мен и ще ти кажа.

Болката, която се стрелна в нея, едва не я накара да падне от столчето.

— Не мога.