Съпруга на убиец

— Тогава няма Емилия. Вземи решение… Освен това ти си прокурор. Можеш да издействаш лична стая за нас в затвора. Това е условието ми. Люби ме и ми позволи да правя каквото искам с тялото ти и аз ще ти кажа къде е момиченцето. Нейното тяло в замяна на твоето.

Ярдли дръпна ръката си и се втренчи в него. Очите ѝ пламтяха и лицето ѝ се зачерви от гнева, който едва сдържаше.

— Кълна се, че ще те накарам да си платиш за това.

Тя излезе от стаята, без да се обърне да го погледне.

55.

Ярдли спря пред затвора рано на другата сутрин. Стомахът ѝ беше свит от нерви. Искаше да изчака, да си даде време, за да уреди среща между Тара и Еди, но Тара настоя това да стане веднага, преди Уесли да бъде освободен.

— Ще дойда с теб, ако се почувстваш неудобно…

— Искам да бъда сама с него.

— Категорично не. Правя го, защото той ти е баща и ти имаш право да го видиш, но няма да те оставя сама с него. Особено когато камерата е изключена и не виждам какво става.

— Еди няма да ми каже нищо, ако ти си там. Той има да ми казва нещо и ти не трябва да го чуеш. Това е между мен и баща ми.

Ярдли въздъхна и отмести поглед встрани.

— Тара…

— Нищо няма да ми стане, по-силна съм, отколкото изглеждам, мамо. Наследила съм го от теб.

Двете се хванаха за ръце, докато надзирателят излезе и каза:

— Той е готов за вас.

56.

Еди Кал седеше от едната страна на дебелата стъклена преграда, която имаше дупки в горната част, достатъчно големи, за да пропускат звука, но не достатъчно големи, за да пропуснат по-голям предмет.

В стаята влезе бившата му съпруга.

— Ако я нараниш, мисията в живота ми ще бъде да те накарам да си платиш. Разбираш ли ме?

Еди кимна, но не каза нищо. Не откъсваше очи от Тара.

Ярдли излезе и стоманената врата се затвори с металически трясък.

Тара стоеше абсолютно неподвижно.

— Може да издърпаш кабела на камерата, за да не записва.

Тя се обърна към видеокамерата в ъгъла на тавана. От нея се спускаше черен кабел, който влизаше в стената. Тара премести стола, качи се на него и издърпа кабела. След това придърпа стола близо до стъклената преграда и седна, като мълчаливо наблюдаваше баща си. Очите ѝ блестяха като сапфири.

Той се усмихна и каза:

— Ти си най-красивото нещо, което съм виждал. Иска ми се първата ни среща да беше на някое по-подходящо място. Това място те осквернява.

— Не мисля, че има по-подходящо място, където да се срещнем.

Еди се размърда на стола и металните му окови издрънчаха. Гласът ѝ беше като неговия, като далечно ехо, което той не можеше да разбере съвсем ясно, но знаеше, че е неговото.

— Казаха ми, че ти си нещо като вундеркинд по математика.

— Уесли ли ти каза?

Еди се поколеба.

— Да.

Очите ѝ го омайваха. Толкова наситено и ярко синьо! Еди не беше виждал досега очи със същия оттенък като своите.

— Знам, че рано или късно ти щеше да убиеш майка ми, ако не те бяха хванали — каза Тара. — Не знам дали тя го съзнава, но аз съм сигурна. Изучих изкуството ти. В интернет има много снимки на картините и скулптурите ти. Произведенията ти ескалират. Във всяка творба има повече насилие, отколкото в предишната. В една статия пишеше, че си работил върху пърформанси, когато са те арестували. При толкова бързо ескалиране, накрая нямаше да има къде да отидеш по-нататък. Щеше да решиш, че да убиеш някого, когото обичаш, е най-висшата форма на изразяване. Жертвоприношение на твоето изкуство. И че в известен смисъл ще обезсмъртиш майка ми. Кажи ми, че греша.

Еди не отговори. След това поклати глава и на лицето му се появи срамежлива усмивка.

— През всичките тези години се надявах да открия поне един човек, който разбира какво се опитвам да направя, и се оказа, че този човек е дъщеря ми.

Тара погледна ноктите си и внимателно зачопли изсъхналата кожичка около единия.

— Аз съм пълна с изненади, също като теб.

— Виждам силата в теб. Излъчва се от тялото ти като огън на феникс. Майка ти ми разказа малко за неприятностите, които ти създават съучениците в училище. Всичко, което ти се е случило, те е направило по-силна. Не трябва да съжаляваш. Но ако това изобщо може да ти помогне, аз съжалявам.

Тя се наведе напред.

— Знаеш ли, през целия си живот чувствах тази липсваща част. Голямата празнота, където би трябвало да е баща ми. Живяхме години, без дори да споменаваме за теб, но отсъствието ти… като призрак… винаги беше в стаята с нас. Мислех, че ако се срещна с теб, може би призракът ще изчезне. Сега знам, че никога няма да изчезне, нали? — Тара се облегна назад. — Никога няма да съжаляваш достатъчно, но можеш да направиш нещо. Длъжник си ми за онова, което аз и майка ми преживяхме, и искам възнаграждение.

Еди се подсмихна.

— Изглежда, си наследила повече качества от мен, отколкото майка ти сподели. Какво възнаграждение?

— Първо, искам няколко от картините ти. Мога да ги продам и те струват много.

— Майка ти ги е изгорила всичките.

— Глупости. Ти си човек, който обича тайните. Не би казал на никого, дори на съпругата си, къде са всичките ти произведения. Особено ако си мислил, че един ден може да те хванат. Искам картините и ти ще ми ги дадеш.