Сребърният каньон

Близо до култа растеше буйна някакъв сорт царевица, който аз не познавах, явно отдавна подивял. Никъде нямаше дори и признак, че човешки крак беше стъпвал тук от столетия.

Спуснах се до кулата и видях източника на водата. Бликаше от една пукнатина в скалата и се вливаше в едно малко езерце с размери може би десет фута в диаметър и плитко пет фута.

Внимателно се смъкнах от коня, после разхлабих подпръга и оставих седлото да се изхлузи от гърба на животното. Издърпах оглавника и пропълзях на едно място в тревата, където се проснах.

Имах още толкова много работа да върша, но положените усилия ме бяха изцедили до капка. Но дори и в това положение бях изпълнен с бясна решимост да живея, да се бия, да победя. Аз не бях някаква безгласна твар или животно което всеки може да преследва до смърт и накрая да убие, нито пък имаше сила способна да ме откъсне от онова, което по право ми принадлежеше.

Сега трябваше да почивам и да събирам сили, без значение какво можеха да предприемат враговете ми. Нека да се радват, че са успели да ме прогонят. Аз бях още жив.

В торбите на седлото ми имах храна — говежда пастърма, малко сушени плодове, няколко сухара. Можех да набера мамули царевица, които по-късно да смеля с камъни, а от брашното можех да си изпека хляб. Имаше индианско зеле и хлебни корени. Намираха се и пиньони … зърнах и следи оставени от елени и зайци.

Еленовите изпражнения бяха лъскави… свидетелство, че животните скоро са били тук. Значи и елените спохождаха мястото… а аз вече бях зърнал синя яребица която е коренна жителка на пустинята. Значи щях да живея, щях да оцелея, щях да победя.

Направих си леговище близо до руините на кулата. Работейки внимателно издигнах груба преграда от камъни, зад която можех да покривам пътеката, по която се бях добрал в долината. Близо до нея оставих и пушката с амунициите. Зад гърба ми се намираше ручеят.

И едва тогава се отпуснах да си отдъхна.

Седмицата бавно отмина. Спях, пробуждах се, готвех, хранех се, и отново заспивах. Раните ми бавно заздравяваха и силата ми започваше да се възвръща. Но въпреки това до пълното ми оздравяване имаше още много време. Няколко пъти залагах капани за зайци и хванах няколко, а веднъж успях да застрелям и елен. Никакъв човек не се мяркаше наоколо, а дори и да се бяха отбивали до извора долу нямаше как да ги чуя.

Всеки път, когато съберях силица достатъчна да извървя няколко олюляващи се крачки, аз изследвах по-нататък моето убежище. Докато се провирах сред дърветата в дъното на долината, убих една дива кокошка и направих гъста яхния, като прибавих див лук, хлебен корен и луковици на пустинна лилия.

На няколко пъти намирах върхове на стрели. Бяха абсолютно различни от всички стрели които досега ми се беше случвало да видя, по-дълги и загладени по краищата.

Дяволът на нетърпението обаче се беше вселил в мен и не ми даваше покой. Колкото повече отсъствах от ранчото, толкова повече враговете ми щяха да са готови да ме посрещнат. И въпреки това пак се насилвах да изчаквам. Еленовото месо беше на привършване и аз убих яребица и още една дива кокошка. Хранех се добре, но все не ме свърташе на едно място. Няколко пъти успявах да се изкача върху равнината на платото и лежах там на слънцето като наблюдавах каньона по който Бък трябва да беше дошъл докато съм лежал в безсъзнание на седлото.

Платото, от което наблюдавах околността, се издигаше над околната местност, и под краката ми се простираха дълги мили хаотични скали и гигантски пукнатини. Беше една приказна земя обагрена в бледорозово, червеникавооранжево, и тъмночервено, по които плуваха сенките на облаците. Беше сурова и величествена гледка.

Но нетърпението ме изгаряше отвътре. Моментът да тръгвам вече бе дошъл. Запасите ми от сушено говеждо и еленово месо отдавна бяха привършили. Яребиците и дивите кокошки вече бяха станали много предпазливи.

На сутринта на шестнадесетия ден оседлах коня си. Беше време да се връщам.

Колкото и да не ми се напускаше мястото, още по-голямо беше желанието ми да се върна. Дълбокият и продължителен гняв който ме беше изгарял отвътре накрая бе изкристализирал в ясно решение. Внимателно започнах да се спускам по пътеката.

Като стигнах до извора се огледах. Имаше пресни следи от два коня. Значи бяха успели да ме проследят дотук, и едва тогава са се отказали да продължат, след което са поели обратния път. Това означаваше, че са загубили следата ми. Без да знам къде се намирам, поех по следите оставени от тези двама конника като най-добрия пътеводител до Ту-Бар.

Още не бях изминал и три мили по дължината на каньона когато започнах да виждам колко трудна е била следата ми за проследяване. И тогава разбрах, че двамата конника, които са стигнали до извора, са се добрали до мястото повече с късмет, отколкото целенасочено.