Сребърният каньон

Топлата вода ми действаше успокояващо докато внимателно измъквах смачканите кървави парчета плат от раната, но видът й ме изплаши много. Беше зачервена и възпалена, но куршумът бе преминал чисто през нея, и доколкото можех да усетя, не бе закачил никакъв жизнено важен орган.

Друг куршум бе пронизал бедрото ми без да засегне костта, и след като изплакнах и тази рана, останах така да лежа дълго време, като събирах сила и пристъквах огъня.

Наблизо имаше храстовидна дребна круша. Допълзях до нея и отрязах няколко големи листа и ги прекарах през гърнето, за да отстраня жилките им, след което наложих така получената каша върху раните си. Това беше метод използван от индианците да лекуват възпалени рани, а тук нямаше какво друго да използвам.

Но процесът на зарастване изискваше време, раните ми щяха да се оправят бавно, а аз не разполагах с месеци. Враговете ми скоро щяха да се доберат до следите ми, а аз нямах и най-малката представа колко път бе изминал конят ми, нито къде ме беше отвел. Следите ми можеха да бъдат ясни като на длан, но понякога можеха и да объркат преследвачите ми.

До мен имаше един храст амолило и аз изкопах няколко корена, като ги изварих в кипящата вода. След малко водата се разпени и аз отпих от кипналата течност. Индианците твърдяха, че огнестрелните рани зараствали по-добре, след като човек пиел отвара от амолило.

После си приготвих ястие от индианско зеле и хлебен корен, защото нямах сила да се довлека до торбите завързани за седлото ми. Зави ми се свят докато допълзя под храстите и заспах, като се събуждах само да пия вода от ручея и после заспивах пак.

А в червеникавия здрач на страната на сънищата ми мъже препускаха на коне край мен, оръжията им гърмяха. Множество мъже се биеха в граничната межда между унеса и съзнанието ми.

Морган Парк… Пайндър… Руд Макларън, и острото злобно лице на Боди Милър.

Разбуди ме цвиленето на коня ми; студената светлина на новия ден опари очите ми.

— Спокойно, Бък — прошепнах аз. — Буден съм. Още съм жив.

И наистина бях жив… все още.

Изнемощялостта ми започваше да ме плаши. Ако в този момент се натъкнеха на мен, не биха се поколебали и за миг преди да ме убият, а аз нямаше да мога да им окажа никаква съпротива.

Лежах на гръб и дишах тежко, като се мъчех да намеря някакъв изход. Не се и съмнявах, че бяха по петите ми, и че не са далеч оттук.

Дори и следите ми да бяха ги заблудили, те пак знаеха, че аз съм ранен и безпомощен, че конят ми е водил сам напред. И тогава щяха да връхлетят.

Високо в стените на каньона се зеленееше пътека; може би проход сред скалите. Очите ми несъзнателно се бяха спрели върху нея от няколко минути преди разсъдъкът ми да я регистрира. Внезапна надежда ми вдъхна сили. Очите ми напрегнато се впиха в прохода в скалата, ако това въобще беше проход. Имаше зеленина, няколко дръвчета бяха пуснали корен, а под тях личеше да има ръб. Пропълзях по земята до потока, напих се до насита и после напълних манерката си. Сега ми оставаше само да се кача на седлото, но преди това се опитах да залича всички следи от пребиваването на това място. Съзнавах, че не ще успея да прикрия всички… но поне се надявах, че ще успея да ги заблудя за известно време.

Изправих се на колене, залових се за стремето на коня и се придърпах в изправено положение. После стъпах на стремето и се качих в седлото.

За миг кръвта ми оттече от тила и светът около мен се завъртя; стиснах с колкото сила ми беше останала рога на седлото. След малко мозъкът ми се проясни и аз повдигнах с усилие глава, като бавно подкарах коня напред. Имаше пътека, много тясна, на места засипана с камъни откъртили се от скалите отгоре, но въпреки това все пак пътека. Насочих коня с колене към нея и го пришпорих. Той беше отраснал в планините и се заизкачва нагоре, като пръхтеше леко, но пристъпваше енергично.

Изминаха няколко минути и аз се вкопчих в лъка на седлото, неспособен да повдигна глава, като се нуждаех от всичката си сила, за да не падна. И в този момент заобиколихме един голям скален къс и се озовахме в една висока, висяща планинска долина.

Представляваше една огромна пукнатина в скалата на платото, навярно породена от някое земетресение; дъното й беше заравнено, стените високи, а тревата гъста и сочна. Чувах някъде да ромоли поток навътре.

Мястото заемаше площ не надвишаваща седем или осем акра, а в далечния й край се виждаше и друг проход, частично закрит от скална плоча. Бях открил един истински оазис в пустинята, но очевидно не бях първият използвал това убежище. Само миг по-късно се убедих в това.

Точно пред мен, почти закрита от скалата до която стоях, се издигаше масивна каменна кула. Беше четвъртита и се извисяваше на почти шестдесет фута, почерняла от старост и огън.

Древните индианци които я бяха построили, явно са разбирали от тия неща, защото тук имаше и вода, и фураж, и дървета за огрев. Плюс това мястото беше идеално за отбрана. Никой не можеше да се изкачи по пътеката, която аз бях използвал, ако я бранеше решен на всичко защитник.