Сребърният каньон

— Това ще премине — казах аз — както ще отмине и нощта, и когато всичко свърши, аз ще те отведа в Котънууд Уош.

— Странен човек си ти, Мат. Изглеждаш като някой съвсем обикновен фермер, но говориш с език на образован човек.

— На времето ми се случи да прочета една книга, да не бяха и две — ухилих й се аз. — А колкото се отнася за фермерите, не се оставяй външният им вид да те заблуди.

Стегнах подпръга и завъртя коня да го възседна.

— Денят, в който пристигнах в Хатън Поинт и те видях, аз разбрах, че ще остана завинаги тук. Защо всъщност скита един мъж? Само защото търси нещо. Пари, дом, жена.

Нощта се бе спуснала от планините, предвождайки батальоните си от сенки под дърветата и в пазвите на сградите, простирайки се да обгърне и ранчото в обятията си. Появиха се и първите звезди.

Приведох се от коня и улових Мойра за ръката, като я дръпнах към мен, и кракът й стъпа на стремето. Дъхът й секна в мига в който я притеглих в обятията си, после се съвзе бързо, и устните й леко се разтвориха когато я стиснах в прегръдката си. Усетих топлото й тяло да се отпуска в моето, а устните й затърсиха, настойчиво и страстно моите. Зарових пръсти в косите й цялото чакане, всичкият сблъсък, всичките ни тревоги се разтвориха в нищото.

Изведнъж тя рязко се дръпна, изплашена и възбудена едновременно, а гърдите й бурно се вдигаха и спускаха сякаш се мъчеше да се овладее.

— Това не е хубаво, Мат! Ние сме прекалено… прекалено буйни! Трябва да бъдем малко по-разумни.

Изсмях се при тия думи изпълнен целият от соковете на живота, стиснал в прегръдките си любимата жена в ранната нощ.

— Ти не си точно от най-разумните.

— Аз ли? — Тя сякаш се поколеба. — Добре, така да е. Никой от двама ни не е достатъчно разумен.

— А трябва ли да бъдем?

В този момент дочухме някой да идва откъм къщата, и леко да подсвирва. Нечии ботуши заскърцаха върху чакълестата пътека и аз бързо пуснах Мойра на земята.

Беше Канавал.

— По-добре да тръгваш… Морган Парк ще излезе всеки момент. Не искам патаклами.

Улових поводите на коня.

— Вече ме няма.

— Ти наистина ли беше искрен одеве, когато разправяше онези неща? За мира и всичко останало?

— Какво можем да спечелим от битките?

Канавал се извърна към Мойра.

— Ще ме оставиш ли да си поговорим само двамата с Бренан? Трябва да му съобщя нещо.

Канавал я изчака да се прибере в къщата и после се извърна към мен.

— Напомня ми за майка й.

Изгледах го изненадан.

— Познавал си майка й?

— Тя беше моя сестра.

— Но… Мойра знае ли?

— На времето Руд и аз яздехме заедно. Бях много бърз с револвера и убих един човек с прекалено много роднини, така че се наложи да напусна областта където живеехме. Руд се ожени за сестра ми след като аз се махнах, и от време на време поддържахме връзка. После му потрябва помощ срещу крадците на добитък и ме повика. Убеди ме да остана при него. — Той се поколеба, но после добави. — Мойра не знае за това.

Замълчахме и двамата, заслушани в нощта, както само мъже като нас можеха да го правят. Сега вече разбрах, че Канавал ме одобряваше, защото в противен случай никога не би споделил това с мен.

Глава четиринадесета

Минаваше полунощ когато накрая си тръгнах от Бокс М, като изоставих главния път и потеглих напряко през местността към устието на Джипсъм Каньон.

Преди тръгване бяха разказал на Канавал чутото за бандата на Слейд, и той го беше изслушал без да коментира. Нямаше как да разбера дали ми беше повярвал, но поне го бях предупредил. И двамата знаехме всичко, което беше известно за Слейд. Той беше наемен убиец, един студенокръвен и ефикасен стрелец.

През нощта има някаква магия в пустинята. Докато човек не я усети застанал сам по средата й, той няма представа какво вълнуващо изживяване е това. Всичко е застинало и замряло, а звездите слизат по-близко от всяко друго място на земята.

Яздех бавно, с постоянен ритъм, без да бързам, като се наслаждавах на хладината която предлагаше нощта, припомняйки си момичето с което се бях разделил само преди няколко часа, Мойра.

Мълвейни ме чакаше.

— Познавам походката коня си. — Той кимна към хълмовете. — Нещо много е спокойно там.

Влязохме вътре и си легнахме, но някъде през нощта бях пробуден от гърмежа на изстрел. Мълвейни спеше шумно, така че реших да не го будя, още повече, че не бях и сигурен дали не ми се е счуло. Дали наистина се беше стреляло? Или го бях сънувал? Всичко беше спокойно, и след като се вслушвах няколко минути в нощта, отново се върнах сред топлите завивки; не изпитвах особено желание разглеждам местността нощем.

Сутринта споменах за случая на Мълвейни.

— Стана ли?

— Да, но не чух нищо. Може да е било някое от момчетата на Бенарас. Понякога ловуват наблизо нощем.

Два часа по-късно обаче вече знаех, че греша. Потокът Мейвърик лежеше в ничията земя където граничеха участъците на Бокс М и Ту-Бар. Често бях наобикалял мястото, защото от едната страна на потока имаше мочурище и два пъти ми се беше налагало да оправям течението му.

Утрото ме посрещна чисто и студено докато се издигах нагоре по склона. От другата страна на потока съзрях самотен кон без ездач.