Средиземноморският храст

— Да. Строена е от римляните през 138 година преди Христа като замък за Минерва, тяхната богиня на мъдростта. Аз купих руините й малко след Първата световна война и ги преустроих в днешния й вид — каза той и подаде на Пит чашата с уиски. — Предлагам да вдигнем тост.

— За кого или за какво да пием?

Фон Тил се усмихна.

— Предоставям на вас честта да изберете — за красивите жени… за богатите… за дълъг живот. Или пък за вашия президент. Вие кажете.

Пит си пое дълбоко въздух.

— В такъв случай предлагам тост за смелостта и летателните умения на Курт Хайберт, „Ястребът от Македония“.

Фон Тил видимо се озадачи. Той бавно седна на едно кресло и завъртя течността в чашата си.

— Странен човек сте вие, майоре. Отначало се представяте за боклукчия, после идвате във вилата ми и забивате юмрук в лицето на шофьора ми, а сега ме смайвате с предложението си да вдигнем тост за моя стар другар по въздушни полети Курт. — Фон Тил се усмихна лукаво на Пит над ръба на чашата си. — Но най-забележителното ви представление беше прелъстяването ви на племенницата ми на плажа тази сутрин. Поздравявам ви и ви благодаря за този подвиг. Днес, за първи път от девет години насам, видях Тери да си тананика весело, да се смее и радва на живота. Това ме принуждава да ви извиня за похотливата ви постъпка.

Сега беше ред на Пит да покаже изненада, но вместо това той тръсна глава назад и избухна в смях.

— Моля да ме извините за всичко, което изброихте, освен че цапардосах здравата перверзния ви шофьор. Вили си го търсеше.

— Не бива да вините горкия Вили. Той само изпълняваше мои нареждания. Аз го накарах да следи и пази Тери. Тя е единствената ми жива родственица и не искам да й се случи нищо лошо.

— Какво лошо би могло да й се случи?

Фон Тил стана, тръгна към отворените прозорци на терасата и се загледа в потъмняващото море.

— Близо половин век работих усилено и платих голяма лична цена, за да изградя солидна организация. По пътя си натрупах и немалко врагове. Не мога да знам как би ми отмъстил някой от тях.

— Затова ли носите „Лугер“ в кобур под мишницата си?

Фон Тил се обърна към Пит и смутен придърпа надолу белия си смокинг, прикриващ издутината под лявата му мишница.

— Как разбрахте, че е лугер?

— Просто предположих — отвърна Пит. — Заприличахте ми на човек, който предпочита именно това оръжие.

Фон Тил сви рамене.

— Обикновено не действам чак толкова шаблонно, но от начина, по който ви описа Тери, реших, че имам основателна причина да очаквам среща със съмнителен тип.

— Трябва да призная, че съм извършвал няколко гряха в живота си — усмихна се Пит, — но сред тях няма нито убийство, нито изнудване.

Бръчка проряза челото на Фон Тил.

— Едва ли бихте действали толкова лекомислено, ако бяхте в моето положение.

— Вашето положение започва да ми се струва доста загадъчно, хер Фон Тил. С какво всъщност се занимавате?

В очите на немеца проблеснаха пламъчета на подозрение, после устните му се разтегнаха в изкуствена усмивка.

— Ако ви кажа, може да разваля апетита ви. А това би разсърдило много Тери, тъй като тя прекара целия следобед в кухнята, за да следи приготовлението на вечерята — и той сви рамене типично по европейски. — Може би някой друг път, когато ви опозная по-добре.

Пит завъртя останалата на дъното на чашата му течност и се запита в какво ли се забърква. Фон Тил, заключи той в себе си, е или малко смахнат, или е много хитър.

— Искате ли още уиски? — попита го Тил.

— Не се притеснявайте, сам ще се обслужа. — Пит изпи последната си глътка, отиде до бара и си наля нова доза. — От онова, което съм чел за авиацията през Първата световна война — обърна се той към Тил, — става ясно, че обстоятелствата около смъртта на Курт Хайберт са неизяснени. Според официалните немски архиви самолетът му бил свален от англичаните и паднал някъде в Егейско море. В архивите обаче не се споменава името на победилия го противник, нито дали тялото на Хайберт е било намерено.

Фон Тил потупваше разсеяно кучето. Мислите му като че ли се бяха върнали в миналото. След малко той каза:

— През 1918 година Курт водеше лична битка с британците. Той рядко запазваше хладнокръвие спрямо тях. Тъкмо обратното — устремяваше безразсъдно машината си срещу тях и нападаше формациите им с яростта на човек, обладан от зъл дух. Когато беше във въздуха, непрекъснато ругаеше, беснееше и размахваше юмруци срещу тях от кабината си. При излитане така форсираше мотора си, че „Албатрос“ се отлепяше от земята като подплашена птица. Когато обаче не патрулираше и успяваше за известно време да забрави за битката, той ставаше весел човек, с огромно чувство за хумор и нямаше нищо общо с американската представа за германския войник.

Пит поклати бавно глава и се усмихна с половин уста.

— Простете ми, хер Фон Тил, но повечето от другарите ми по оръжие още не са срещали германски войник, който да се залива от смях.

Възрастният германец подмина забележката му. Лицето му остана сериозно.