Средиземноморският храст

Пит легна отново и остави потта да се стича от тялото му върху смачканите чаршафи. Умът му продължаваше да работи, възстановявайки всяка подробност от миналото, съсредоточавайки се в настоящето, поглеждайки напред и обмисляйки бъдещите ходове.

Люис и Джордино.

Те не искаха да губят и минута време, за да се видят с него. Ако Джордино беше получил отговор от седалището на НЮМА, то този отговор може би щеше да се яви като едно от многото липсващи парченца в пъзела. Четирите граници вече се бяха оформили, но средата представляваше безпорядък от разнородни елементи от неопределени и непознати величини. Злото лице на Фон Тил се хилеше от пълната бъркотия, плътно стиснатите му устни бяха изкривени от презрение. Мислите на Пит препускаха. Голямото бяло куче. Опита се да го постави на друго място в пъзела, но то не се вмести. Странно, помисли си той, кучето не съответства на предполагаемото липсващо парченце. По някаква необяснима причина Пит не можеше да постави кучето между Фон Тил и Курт Хайберт.

В този момент Люис нахълта в каютата като булдозер. Лицето му беше зачервено и потно, тънки вадички пот се стичаха по носа му към мустаците, които ги попиваха както гората дъжда.

— Е, майоре, сега не съжалявате ли, че отказахте поканата ми за вечеря?

Пит се усмихна с половин уста.

— Трябва да призная, че един-два пъти снощи наистина съжалих, задето не предпочетох вашето печено. — Той посочи превръзката си на гърдите. — Но поне другият ангажимент за вечеря ми остави спомени, които ще запазя дълго, дълго време.

Джордино се появи иззад едрата фигура на Люис и помаха с ръка на Пит.

— Виждаш ли какво става, когато те оставям да излизаш и пиянстваш сам.

Освен широката усмивка Пит забеляза и бащинска загриженост в очите на приятеля си.

— Следващия път, Ал, ще пратя теб на моето място.

Джордино се разсмя.

— О, трудно ще се навия на подобно нещо, като виждам на какво приличаш на следващата сутрин.

Люис настани огромното си телосложение на стол с лице към леглото.

— Тук направо не се диша от жега. Нямат ли климатични инсталации тия плаващи музеи?

Пит изпита леко садистично задоволство от състоянието, в което се чувстваше Люис.

— Съжалявам, полковник, но вероятно уредът е претоварен. Поръчах да донесат бира, която ще ни помогне да понесем по-леко жегата.

— В момента ще ме задоволи и чаша вода от река Ганг — измърмори Люис.

Джордино се надвеси над Пит.

— За бога, Дърк, в какво си се забъркал, след като се разделихме снощи? В радиосъобщението на Гън се споменава за някакво бясно куче.

— Ще ти разкажа, но първо трябва да си отговоря на някои въпроси. — Пит погледна към Люис. — Полковник, познавате ли Бруно фон Тил?

— Дали го познавам? Съвсем бегло. Преди време ме запознаха с него и оттогава сме се засичали няколко пъти на приеми, давани от местни сановници. Само толкова. Чувал съм обаче, че бил доста загадъчен тип.

— Случайно да знаете с какво се занимава? — попита Пит с надежда.

— Знам, че притежава малък флот. — Люис се замисли със затворени очи, после изведнъж ги отвори. — Да, „Минерва“, точно така, „Минерва лайнс“, това е наименованието на параходните му линии.

— За пръв път чувам за тях — смънка Пит.

— Ако съдя по разнебитените ръждясали корита, които изпускат пара покрай Тасос, се съмнявам дали и някой друг знае за съществуването им.

Пит присви очи.

— Кораби на Фон Тил кръстосват водите край Тасос?

Люис кимна.

— Да. Един от тях минава оттук почти всяка седмица. Те лесно могат да се забележат. Всички имат изписано по едно голямо „М“ с жълт цвят на комините им.

— А дали хвърлят котва край брега? Или пък влизат ли в док на пристанището на Лиминас?

— Не — поклати глава полковникът. — Направи ми впечатление, че всеки кораб идва от юг, заобикаля острова и поема обратно пак по курс юг.

— Без да спира?

— Е, хвърлят котва за около половин час — не повече, край носа с древните руини.

Пит стана от леглото и погледна питащо първо Джордино, после Люис.

— Това е странно.

— Защо? — попита Люис, докато си палеше цигара.

— Тасос е поне на осемстотин километра от параходните пътища на Суецкия канал — поясни бавно Пит. — Защо Фон Тил отклонява корабите си с хиляди километри?

— Не знам — вметна Джордино нетърпеливо. — И честно казано, изобщо не ме интересува. Защо не престанеш с тия празни приказки и не ни разкажеш за снощните си преживелици. Какво общо има Фон Тил със снощното ти прекарване?

Пит се протегна, мръщейки се от болки. Устата му имаше вкус на пясък и чакъл. Не помнеше някога гърлото му да е било по-сухо от сега. Къде се бави онзи хлапак с бирата? Пит мярна цигарите на Джордино и му направи знак, че иска една. Запали я и всмукна дълбоко, увеличавайки противния вкус в устата си.

Той сви рамене и се усмихна лукаво.

— Добре, ще ви разкажа всичко от самото начало, но не се притеснявайте да ме гледате, сякаш съм луд. Напълно ще ви разбера.