Състояние на страх

— Веднага щом са видели хеликоптера, бунтовниците са разбрали, че отива към Резолюшън Бей. Каквото и да направим оттук нататък, те ще ни очакват да се появим в онзи район. Имат радиостанции и групите им са пръснати. Могат да ни държат под око. И ще са там, когато кацнем.

— Много съжалявам — каза Хенри. — Толкова много съжалявам.

— Остави — каза Кенър. Гласът му не изразяваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита Хенри.

— Ще продължим по план — каза Кенър. — Летим на север и кацаме на брега.

Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка.

На задната седалка, рамо до рамо със Санжонг, Питър Евънс бърчеше нос от силната миризма на смазка от оръжията и се чудеше за какво толкова се притеснява Кенър. Погледна си часовника. Беше девет сутринта, което означаваше, че от първоначалните двайсет и четири часа са им останали само двайсет. Но пък островът беше малък и едва ли би им било необходимо чак толкова много време, за да…

И тогава се сети за нещо и каза:

— Чакайте малко. Колко е часът в Лос Анжелис?

— Те са от другата страна на двайсет и четири часовата граница — каза Санжонг. — С двайсет и седем часа са назад.

— Не, имам предвид реалното време. Действителната времева разлика.

— Шест часа.

— А вие изчислихте времето до калифорнийския бряг на колко?

— Тринайсет часа — отговори Санжонг.

— Мисля, че сме допуснали грешка — каза Евънс и прехапа устни. Не беше сигурен колко може да каже пред Хенри. И наистина, Санжонг клатеше глава, все едно да му каже „не сега“.

Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемеха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в последния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало най-добре по телевизията. И би им оставило целия следобед за дискусии и медийни интервюта. Всички телевизионни камери в Америка щяха да са на конференцията и репортерите щяха да разговарят с учените, които за късмет са се случили там. Щеше да се превърне в невиждано медийно събитие.

„И така — мислеше си Евънс, — да приемем, че вълната е планирана да удари Лос Анжелис не по-късно от дванайсет на обяд утре. Изваждаме тринайсетте часа, необходими й да прекоси Тихия океан…“

Това означаваше, че вълната трябва да бъде генерирана в единайсет вечерта лосанжелиско време. Което пък означаваше, че местното време на Гареда ще е… пет следобед.

Пет следобед днес.

Не разполагаха с един ден да спрат това нещо.

Имаха само осем часа.

Значи на това се дължеше тревогата на Кенър. Затова беше решил да се придържат към плана, въпреки новия проблем. Нямаше избор и го знаеше. Трябваше да кацне на брега някъде близо до Резолюшън. Нямаше време да се направи друго.

Макар че беше възможно там да ги чака капан.

Гората остана назад и хеликоптерът изведнъж се понесе над сини води. Зави и пое на изток. Евънс видя тесен песъчлив плаж, тук-там накъсан от грапави вулканични скали; тресавищата, обрасли с мангрови дръвчета, стигаха чак до ръба на водата. Хеликоптерът се снижи и продължи на изток по протежение на плажа.

— На какво разстояние сме от Резолюшън? — попита Кенър.

— Пет-шест километра — каза Хенри.

— А от Павуту?

— Може би десет километра по един черен път.

— Добре — каза Кенър. — Виж къде можеш да кацнеш.

— Има едно хубаво място приблизително на километър напред.

— Става.

Евънс мислеше. Пет километра пеша по плажа би трябвало да им отнеме най-много час и половина. Щяха да стигнат до Резолюшън доста преди обяд. Така им оставаха…

— Това е мястото — каза Хенри. Пръст от неравни вулканични скали се протягаше навътре в океана. Заливалите го с векове вълни го бяха изгладили достатъчно, та кацането да е възможно.

— Давай — каза Кенър.

Хеликоптерът направи кръг, захождайки за кацане. Евънс гледаше гъстата стена на джунглата там, където тя се срещаше с плажа. Видя следи от гуми в пясъка и нещо като пролука между дърветата, където сигурно имаше път. Следи от гуми…

— Вижте — каза той. — Мисля, че…

Санжонг го смушка с лакът в ребрата. Силно.

Евънс изгрухтя.

— Какво има, Питър? — попита го Кенър.

— Ъъъ, нищо.

— Кацаме — каза Хенри. Хеликоптерът се сниши гладко и кацна без сътресения. Вълни се плискаха по края на скалната теснина. Много ведро. Кенър внимателно оглеждаше околността през прозрачния купол на хеликоптера.

— Е? Мястото е добро, нали? — попита Хенри. Сега, когато бяха кацнали, изглеждаше нервен. — Не ми се ще да оставам много, Жон. Защото те може да дойдат скоро…

— Да, разбирам.

Кенър открехна вратата и спря.

— Е, сичко добре. Жон?

— Много добре, Хенри. Много хубаво място. Слез и ни отвори задната врата, моля те.

— Ми, Жон, мисля, че и вие можете да…

— Слизай! — И с мълниеносна бързина в челото на Хенри бе опрян пистолет. Хенри запелтечи и застена от страх, докато се бореше с вратата.

— Но, Жон, трябва да остана вътре, Жон…

— Ти си лошо момче, Хенри — каза Кенър.

— Ще ме застреляш ли, Жон?

— Не сега — каза Кенър и рязко го изблъска навън. Хенри падна на грапавия камък и зави от болка. Кенър се прехвърли на пилотското място и затвори вратата. Хенри моментално скочи и заблъска по нея. Трепереше от ужас.