Състояние на страх

Кенър само кимна.

Санжонг се покатери сръчно по едно дърво. Оттам можеше да види какво става в долината. Спусна се и посочи към едно възвишение, водещо надолу към залива. Поклати глава — твърде стръмно било. После обясни с жестове, че трябва да заобиколят и да се спуснат по един по-полегат склон.

И така те тръгнаха отново по билото, обикалящо залива. През повечето време виждаха само двуметровите папрати, от които капеше вода. След половин час стигнаха до пролука в листака, откъдето се разкриваше панорамен изглед към Резолюшън Бей, проснал се в ниското под тях.

Заливът беше широк малко повече от километър и половина и на пясъка бяха издигнати някакви постройки. Най-голямата беше далече, най-вдясно, в източния край на плажа. Три други, еднакви по размер, образуваха нещо като триъгълник в западната част на залива.

Нещо във вида на тези къщи подразни Евънс, нещо странно. Нещо особено в дървото, от което бяха направени. Той примижа да види по-добре.

Санжонг го сръчка и раздвижи ръка във въздуха.

Евънс погледна. Да, така беше. Дървените постройки се поклащаха, трептяха на бриза.

Не бяха сгради, а палатки.

Палатки, направени да приличат на дървени постройки. И много успешно, между другото. Нищо чудно, че бяха заблудили въздушното наблюдение.

Разни хора излизаха ту от една, ту от друга от палатките и викаха на други по-надолу по плажа. Говореха на английски, но значението на казаното се губеше заради разстоянието. В по-голямата си част сякаш беше нещо техническо.

Санжонг отново сръчка Евънс. Евънс го погледна и Санжонг направи нещо като пирамида с три от пръстите си. После започна да движи пръстите.

Изглежда, му казваше, че настройват генераторите. Или нещо такова.

Другите им спътници, изглежда, не се интересуваха от подробностите. Заети бяха да дишат тежко и да зяпат надолу към залива. И сигурно си мислеха, също като Евънс, че там долу има много мъже. Десетина поне. Всичките с дънки и работни ризи.

— Боже, много са копелетата — измърмори Брадли.

Дженифър го смушка в ребрата.

Той оформи с устни едно „съжалявам“.

Тя поклати глава и му отговори по същия начин: „Всички ще умрем заради теб“.

Брадли изкриви лице в гримаса. Явно смяташе, че тя преувеличава.

После се чу кашлица — от джунглата току под тях.

Застинаха.

Чакаха мълчаливо. Чуваха само цвъртенето на цикади и от време на време крясъците на далечни птици.

И ето я отново, същата тиха кашлица. Сякаш кашлящият се опитваше да не вдига шум.

Санжонг приклекна и се заослушва напрегнато. Кашлицата се чу трети път и Евънс изпита странното усещане, че звукът му е познат. Напомняше му за дядо му, който беше получил тежък инфаркт, когато Евънс беше дете. Дядо му кашляше така, докато лежеше в болницата. Слабо. Тихи отделни покашляния.

Цареше тишина. Не бяха чули кашлящия да се отдалечава — ако се беше отдалечил, значи умееше да се придвижва, без да вдига никакъв шум — но звукът беше спрял.

Кенър си погледна часовника. Изчакаха още пет минути, после той им даде знак да продължат на изток около залива.

Точно тръгваха, когато кашлицата се чу отново. Този път три пъти, един след друг. После нищо.

Кенър даде знак: „Продължаваме“.

След стотина метра излязоха на пътека. Определено беше пътека, макар клоните да надвисваха ниско над нея. „Сигурно е отъпкана от диви животни“, помисли Евънс и разсеяно се зачуди какви ли са въпросните животни. Сигурно имаше някакви диви прасета тук. Прасета имаше навсякъде. Имаше смътни спомени за диви прасета, които нападали хора изпод храстите и ги мушкали с бивните си…

Първото, което чу обаче, беше металическо изщракване. Веднага го позна — звукът от свален предпазител.

Всички замръзнаха. Никой не помръдваше.

Още едно изщракване.

И още едно. Щрак!

Евънс бързо се огледа. Не видя никого. Все едно бяха сами в джунглата.

А после се чу глас:

— Дай. Ногот сок, бяли. Индаи. Стопим!

Евънс нямаше представа какво означава това, но посланието беше повече от ясно. Никой не помръдна.

От храсталака се появи момче. Носеше кубинки без чорапи, зелени шорти, тениска с надпис „Световното турне на Мадона“ и бейзболна шапка. Изпушен до половина фас висеше от ъгълчето на устните му. През едното му рамо висеше колан с муниции, а на другото беше преметнат автомат. Високо беше към метър и четиридесет и едва ли беше на повече от десет, най-много единайсет години. Насочи оръжието си с небрежна безочливост.

— Добре, бяли. Ви планници на мене, савве? Буким дано!

 — И посочи отсечено с палец в знак да вървят напред. — Връвипрет!

В първия момент всички бяха прекалено сащисани, за да помръднат. После от джунглата изскочиха и други момчета.

— Какво е това? Да не сте се изгубили, момчета? — обади се Брадли.

Без изражението му да се промени ни най-малко, едно от хлапетата заби приклада на пушката си в корема му. Брадли изохка и се срина на земята.

— Стопим бяли са на токток.

— О, Боже — измрънка Брадли, свит на земята.

Хлапето го удари отново, този път по главата, и го срита силно.

Брадли изпъшка.