Стая

— Три знака стоп и завой. Наляво или надясно? — тя чака. — Няма значение, страхотна работа, Джак. — Тя гледа надолу по улицата, а после има нещо в ръката си, като телефон, ама откъде го взе? Гледа малкия екран, казва:

— Накрай ги да засекат частичния номер с… опитай „Карлингфърд Авеню“, може би „Уошингтън Драйв“…

Вече не виждам Раджа и Аджит, и Наиша изобщо.

— Кучето в затвора ли отиде?

— Не, не — казва инспектор Оу, — наистина не е искало.

— Давайте — казва мъжът полиция на телефона си. Клати глава на инспектор Оу.

Тя се изправя.

— Хей, може пък Джак да намери къщата с нас. Искаш ли да се разходиш с полицейска кола?

Не мога да стана, тя протяга ръка, но аз се преструвам, като че не виждам. Слагам един крак, после друг и ставам малко замаян. При колата се катеря, където вратата е отворена. Инспектор Оу също сяда отзад и ми щраква предпазния колан, аз се смалявам, така че ръката й да не ме докосва, само синьото одеяло.

Колата сега се движи, не така дрънкащо като пикапа, тиха е и жужи. Малко е като онова канапе на Планетата в Телевизор, дето жената с бухналата коса задава въпроси, само че тя е инспектор Оу.

— Тази стая — казва, — бунгало ли е, или има стълби?

— Не е къща. — Гледам лъскавите неща по средата, като Огледалчо е, но мъничко. Виждам лицето на мъжа полиция, той е шофьорът. Очите му ме гледат наопаки в малкото огледало, така че аз поглеждам навън през прозореца. Всичко се плъзга и ми става лошо. Има много светлина, която идва от пътя навън, заслепява всичко. Идва още една кола, бяла, супербърза, ще се блъсне в…

— Няма нищо — казва инспектор Оу.

Свалям ръце от лицето си и другата кола я няма, да не би тази да я е изчезнала?

— Нещо да ти звучи познато?

Не чувам нищо да ми звучи. Всичко е дървета и къщи, и коли, тъмно.

Мам, Мам, Мам.

Не я чувам в главата ми, не говори. Ръцете му я стискат толкова силно, по-силно по-силно по-силно, не може да говори не може да диша не може нищо. Живите неща се огъват, но тя е огъната и огъната, и…

— Това прилича ли на твоята улица? — пита инспектор Оу.

— Аз си нямам улица.

— Искам да кажа улицата, от която онзи Ник те е взел по-рано.

— Никога не съм я виждал.

— Какво?

Изморих се да казвам.

Инспектор Оу цъка с език.

— Не се виждат никакви пикапи, освен онзи черен там отзад — казва мъжът полиция.

— Най-добре да спрем.

Колата спира, аз съжалявам.

— Някаква секта може би? — казва той. — Дългата коса, без фамилии, състоянието на онзи зъб…

Инспектор Оу изкривява уста.

— Джак, има ли дневна светлина в онази ваша стая?

— Нощ е — казвам й, не вижда ли?

— Искам да кажа през деня. Откъде идва светлината?

— Прозорче.

— Има таванско прозорче, отлично.

— Давай — казва мъжът на телефона си.

Инспектор Оу пак гледа лъскавия си екран.

— Сателитите показват няколко къщи с тавански прозорец на „Карлингфърд“…

— Стая не е къща — казвам пак.

— Нещо не мога да разбера, Джак. Какво е тогава.

— Нищо. Стая е вътре.

Мам е там, също и Стария Ник, той иска някой да е умрял, не аз.

— А какво е отвън?

— Навън.

— Кажи ми повече за това, какво има отвън.

— Трябва да ти го призная — казва мъжът полиция, — не се отказваш.

Аз ли съм „ти“?

— Хайде, Джак — казва инспектор Оу, — кажи ми какво има точно пред стаята.

— Навън — крещя аз. Трябва да обясня бързо за Мам,

чакай Мам чакай ме

. — Има истински неща като сладолед и дървета, и магазини, и самолети, и ферми, и хамак.

Инспектор Оу кима.

Трябва да опитам повече, не знам какво.

— Но е заключена и ние не знаем кода.

— Искали сте да отключите вратата и да излезете отвън?

— Като Алиса.

— Алиса друга твоя приятелка ли е?

Кимам.

— Тя е в книгата.

— „Алиса в страната на чудесата“. Да му се не види! — казва мъжът полиция.

Това го знам. Ама той как ни е прочел книгата, дори не е бил в Стая. Казвам му:

— Знаеш ли мястото, дето плаченето й е направило вада?

— Какво? — поглежда ме наобратно в малкото огледало.

— От нейното плачене става вада, помниш ли?

— Майка ти е плакала? — пита инспектор Оу.

Външните нищо не разбират. Чудя се дали не гледат прекалено много Телевизор.

— Не, Алиса. Тя все иска да излезе в градината, като нас.

— И вие ли искахте да излезете в градината?

— То е заден двор, но ние не знаем тайния код.

— Онази стая е точно до задния двор ли?

Поклащам глава.

Инспектор Оу разтърква лице.

— Помогни ми малко, Джак. Тази стая близо до заден двор ли е?

— Не близо.

— Добре.

Мам, Мам, Мам.

— Той е наоколо.

— Стаята е „във“ задния двор?

— Аха.

Зарадвах инспектор Оу, но не знам как.

— Точно така, точно така — гледа си екрана и натиска бутони, отделни задни постройки на „Карлингфърд“ и „Уошингтън“…

— Таванско прозорче — казва мъжът полиция.

— Да, с таванско прозорче…

— Това Телевизор ли е? — питам аз.

— Ммм? Не, това е снимка на всички улици. Камерата е далече в космоса.

— В Открития космос?

— Ами да.

— Яко.

Гласът на инспектор Оу става много развълнуван.

— „Уошингтън“ триста четирийсет и девет, барака отзад, осветен тавански прозорец… Това трябва да е.