Стая

— Адресът е „Уошингтън“ триста четирийсет и девет — мъжът полиция казва на телефона си. — Давайте. — Поглежда назад в огледалото. — Името на собственика не съответства, но е бял мъж, с дата на раждане двайсет дванайсет шейсет и едно…

— МПС?

— Давайте — казва той пак. Чака. — „Силверадо“ от 2001-ва, кафяво, „К“ девет три „П“ седем четири две.

— Бинго — казва инспектор Оу.

— Караме натам — казва той, — искаме подкрепление за „Уошингтън“ триста четирийсет и девет.

Колата завива наопаки на другата страна. После се движим по-бързо, завива ми се свят. Спираме. Инспектор Оу гледа през прозореца към една къща.

— Никъде не свети — казва тя.

— Той е в Стая — казвам аз, — прави я да е умряла. — Но плаченето ми разтопява думите и не мога да ги чуя.

Зад нас има друга кола точно като тази. Повече полицейски човекове излизат.

— Стой там, Джак — инспектор Оу отваря вратата: — Ще намерим майка ти.

Скачам, но ръката й ме кара да стоя в колата.

— И аз — опитвам се да кажа аз, но излизат само сълзи.

Има голям фенер и го включва.

— Този инспектор ще остане тук при теб…

— Не!

— По-внимателно — казва инспектор Оу на новия полиция.

— Горелката — спомням си, но е прекалено късно, нея вече я няма.

Чувам скърцане и задното на колата се отваря, багажникът, така се нарича.

Слагам си ръцете върху главата, за да не може нищо да влиза, нито лица нито светлини нито шумове нито миризми.

Мам Мам недей да си умряла недей да си умряла недей да си умряла…

Броя до сто, както каза инспектор Оу, но не съм по-спокоен. Правя до петстотин, числата не помагат. Гърбът ми подскача и трепери, трябва да е от студеното, къде е паднало синьото одеяло?

Ужасен звук. Полицията на предната седалка си духа носа. Усмихва се леко и мушва салфетка в носа си, аз отмествам поглед.

Взирам се през прозореца към къщата без светлини. Малко от нея сега е отворена, не беше преди, гаражът, голям тъмен квадрат. Гледам сто часа, очите ми започват да бодат. Някой излиза от тъмното, но е Друг полиция, който никога преди не съм видовал. После човек, който е инспектор Оу, а до нея…

Аз удрям и думкам по вратата на колата, но не знам как, трябва да строша стъклото, но не мога,

Мам Мам Мам Мам Мам Мам Мам Мам…

Мам прави вратата да се отвори и аз изпадам наполовина. Тя ме хваща, прегръща ме целия. Тя е наистина, тя е сто процента жива.

— Успяхме — казва тя, когато и двамовете сме в задното на колата заедно. — Е, по-точно ти успя.

Клатя глава.

— Аз все обърквах плана.

— Ти ме спаси — казва Мам, целува ми окото и ме прегръща здраво.

— Той там ли беше?

— Не, бях сама и чаках, беше най-дългият час в живота ми. После, преди да се усетя, вратата се взриви, помислих си, че ще получа удар.

— Горелката!

— Не, използваха пушка.

— Искам да видя взрива.

— Беше само за секунда. Ще видиш някой такъв друг път, обещавам. — Мам е широко усмихната. — Сега можем да правим всичко.

— Защо?

— Защото сме свободни.

Вие ми се свят, очите ми се затварят без мен. Толкова ми се спи, мисля, че главата ми ще падне.

Мам ми говори в ухото, казва, че трябва да поговорим още малко полицията. Сгушвам се до нея и казвам:

— Искам в Креватчо.

— Ще ни намерят някъде да спим след малко.

— Не, Креватчо.

— Имаш предвид в Стая ли? — Мам се отдръпва, гледа ме право в очите.

— Да. Видях света и сега съм изморен.

— О, Джак, никога повече няма да се върнем там.

Колата започва да се движи, а аз плача толкова много, че не мога да спра.

После

Инспектор Оу се вози отпред, наобратно изглежда различно. Обръща се и ми се усмихва.

— Ето го и участъка.

— Можеш ли да слезеш сам? — пита Мам. — После аз ще те нося. — Отваря вратата и бързо влиза студен въздух. Аз се смалявам. Тя ме дърпа, кара ме да се изправя и си удрям ухото в колата. Мам върви с мен на хълбок, аз се държа на раменете й. Тъмно е, но има светлинки бързи бързи като фойерверки. — Лешояди — казва инспектор Оу.

Къде?

— Никакви снимки! — крещи мъжът полиция.

Какви снимки? Не виждам никакви лешояди, виждам само човекови лица с машини, дето светкат, и черни дебели пръчки. Те викат, но аз не разбирам. Инспектор Оу се опитва да сложи одеяло върху главата ми, аз го бутам. Мам тича, аз се треса на всички страни, вътре в сграда сме и е хиляда процента по-светло, така че си слагам ръката на очите.

Подът е много лъскав и твърд, не като Под, стените са сиви и ги има повече, супер е шумно. Навсякъде има човекове, дето не са ми приятели. Виждам нещо като космически кораб, цялото осветено, и с неща вътре, дето са в малки квадратчета. Май са пликове чипс и шоколади, аз отивам и гледам, и пробвам, и докосвам, но те са заключени в стъклото. Мам ми дръпва ръката.

— Насам — казва инспектор Оу. — Не, ето тук…

Сега сме в стая, която е по-тиха. Огромен мъж казва:

— Моля да ме извините за присъствието на медиите, преминахме на магистрална система, ама те си имат скенери за ловене на новини… — Протяга ръка. Мам ме оставя долу и почва да му повдига и спуска ръката, както правят човековете в Телевизор.

— А вие, господине, чувам, че сте необикновено смел мъж.