Стая

— Аз съм доктор Клей, добре дошли в „Къмбарланд“ — казва зомбито с най-дебелия бумтящ глас. — Маската е само за ваша безопасност. Искаш ли да погледнеш под нея? — То си дърпа бялото нагоре и мъж човек се усмихва, суперкафяво лице с мъничък триъгълник черна брада. Слага си бялото пак, пляс. Говоренето му идва през него. — Ето по една и за вас.

Мам взема маските.

— Налага ли се?

— Помислете колко неща се носят наоколо, с които синът ви вероятно никога не е бил в контакт.

— Добре. — Слага една маска на нея и една на мен с дръжки около ушите ни. Не ми харесва как притиска.

— Не виждам нищо да се носи наоколо — прошепвам на Мам.

— Микроби — казва тя.

Мислех, че са само в Стая, не знаех, че и светът е пълен с тях.

Вървим в голяма светната сграда, мисля, че пак е Участък, ама не е. Има някой на име Координатор по приемане, който чатка на… знам, това е компютър, точно както в Телевизор. Всички изглеждат като човекове на Медицинска планета, все трябва да запомням, че са истински. Виждам най-много якото нещо, огромно стъкло с ръбове, но вместо с кутийки и шоколад е пълно с живи риби, дето плуват и се крият с камъни. Дърпам ръката на Мам, но тя не иска да дойде, още говори с Координатора по приемане, която също си има име на етикета, Пилар.

— Слушай, Джак — казва доктор Клей и се навежда толкова, че краката му стават все едно е гигантска жаба, защо го прави? Главата му е почти до мен, косата му е нещо като мъх, около четвърт инч дълга. Той вече няма маска, само аз и Мам. — Трябва да погледнем майка ти в онази стая отсреща, става ли?

На мен говори. Ама не гледа ли вече към нея?

Мам клати глава.

— Джак остава с мен.

— Доктор Кендрик… тя е дежурният вътрешен… и, боя се, че ще трябва да попълни комплекта доказателствен материал веднага. Кръв, урина, коса, поднокътно съдържимо, орални намазки, вагинални, анални…

Мам го гледа изумено. Изпуска въздух.

— Аз ще съм ей там — казва ми и посочва една врата — и ще мога да те чуя, ако викнеш, нали става?

— Не става.

— Моля те. Толкова смел ДжакърДжак беше досега, само още малко, а?

Хващам я.

— Хм, може пък той да дойде, а ние да сложим платно — казва доктор Кендрик. Косата й е кремава на цвят и завъртяна на главата й.

— За да прожектират Телевизор ли? — прошепвам на Мам. — Ето там има един. — Много по-голям е от онзи в Стая, има танцуване и цветовете са много по-ярки.

— Всъщност да — казва Мам, — може ли той просто да поседи тук на рецепцията? Това ще му задържи вниманието.

Жената Пилар е зад масата и говори по телефона, усмихва ми се, ама аз се преструвам, че не виждам. Има много столове, Мам ми избира един. Гледам я как отива с докторите. Трябва да стисна стола, за да не изтичам след нея.

Планетата е сменена на игра на футбол с човекове с огромни рамене и каски. Чудя се дали наистина се случва истински, или е само картинки. Поглеждам стъклото с рибите, но е прекалено далече. Не виждам рибите, но трябва още да са там, нали не могат да ходят. Вратата, където влезе Мам, е малко отворена, мисля, че й чувам гласа. Защо й вземат кръвта и урината, и поднокътното? Още е там, нищо че не я виждам, както в Стая по време на нашето Голямо измъкване. Стария Ник се отнесе в пикапа си, сега не е в Стая и не е Навън, не го виждам в Телевизор. Главата ми е изтощена от чудене.

Не ми харесва натискането на маската, слагам си я върху главата, май има едно твърдо нещо с тел вътре. Държи ми косата да не в очите. Сега има танкове в град, който е строшен на парчета, стар човек плаче. Мам е дълго-дълго време в другата стая, боли ли я? Жената Пилар още говори по телефона. Друга Планета с говорещи мъже в гигантромна стая, всички в якета, май се бият. Говорят часове и часове.

После се сменя отново и ето я Мам, тя носи някой и това съм аз!

Скачам и тичам при екрана. Ето ме аз като в Огледалчо, само че съм мъничък. Долу се носят думи Новини От Мястото На Събитието. Един тя човек говори, но не виждам: „… самотник ерген превърнал градинската барака в модерна недостъпна тъмница. Жертвите на деспота са зловещо бледи и изглежда са почти неконтактни след дългия кошмар на затворничеството си“. Ето и когато инспектор Оу се опитва да сложи одеялото на главата ми, ама аз не й позволявам. Невидимият глас казва: „Виждате как недохраненото момче, неспособно да върви, напада един от спасителите си“.

— Мам! — викам аз.

Тя не идва. Чувам я да вика:

— Още няколко минути.

— Ние сме. Ние сме в Телевизор!

Но той изключи. Пилар е станала и сочи към него с дистанционно, и ме гледа. Доктор Клей излиза, казва нещо ядосано на Пилар.

— Пускай пак — казвам аз. — Там сме ние, искам да видя ние.

— Много, много съжалявам… — казва Пилар.

— Джак, искаш ли да дойдеш при мама вече? — Доктор Клей протяга ръка, има облечен смешен бял найлон. Аз не докосвам. — Сложи маската, нали не си забравил? — Слагам я върху носа си. Вървя отзад, не много близо.

Мам седи на малко бяло легло с рокля, направена само от хартия и разцепена на гърба й. В Навън човековете носят странни неща.

— Наложи се да ми вземат истинските дрехи. — Нейният глас е, макар че не виждам откъде идва под маската.