Стая

Мен гледа. Ама той не ме познава и защо казва, че съм мъж? Мам сяда в един стол, дето не е от нашите столове, и ми дава да седна в скута й. Опитвам се да се залюлея, но той не е и Люлящ. Нищо не е както трябва.

— Така — почва широкият мъж, — знам, че е късно и синът ви има повърхностни наранявания, за които трябва да се погрижите, затова ви очакват в клиника „Къмбарланд“, много добро заведение.

— Какво заведение?

— О, психиатрично.

— Ние не сме…

Той я прекъсва.

— Те ще могат да ви осигурят необходимата грижа, а и са наистина дискретни. Но най-напред е наложително да ви взема показанията тази вечер с възможно най-много подробности.

Мам кима.

— Така, някои от въпросите ми може да бъдат неприятни, предпочитате ли инспектор Оу да присъства по време на разпита?

— Няма значение, не — казва Мам, прозява се.

— Синът ви преживя много тази вечер, може би е по-добре да изчака навън, докато обсъдим, ъъъ…

Ама ние вече сме Навън.

— Няма проблем — казва Мам и ме завива със синьото одеяло. — Не я затваряйте — казва тя много бързо на инспектор Оу, която излиза.

— Разбира се — казва тя и оставя вратата наполовина отворена.

Мам говори с огромния мъж, той я нарича с едно от другите й имена. Аз гледам стените, станали са кремавеникави като без цвят. Има рамки с много думи в тях, една е с орел, който казва: „За мен няма граници“. Някой минава покрай вратата, аз подскачам. Ще ми се да беше затворена. Много искам да бозкам.

Мам си издърпва тениската към панталоните пак.

— Не точно сега — прошепва, — говоря с капитана.

— И това се е случило… спомняте ли си датата? — пита той.

Тя поклаща глава.

— В края на януари. Минали бяха само няколко седмици от началото на семестъра…

Още съм жаден, вдигам й тениската отново, този път тя изпухтява и ми дава, сгъва ме към гърдите си.

— Ако, ъъъ, предпочитате… — пита Капитана.

— Не, давайте нататък — казва Мам. Дясната е, няма много, но не искам да слизам и да се обръщам, защото може да каже „стига толкова“, а то не стига.

Мам говори цяла вечност за Стая и Стария Ник, аз съм прекалено уморен за слушане. Един тя човек влиза и казва нещо на Капитана.

— Проблем ли има? — пита Мам.

— Не, не — отговаря Капитана.

— Тогава защо ни гледа така? — Ръката й ме прегръща силно. — Кърмя сина си, ако нямате нищо против, госпожо.

Може би в Навън не знаят за бозкането, тайна е.

Мам и Капитана говорят още много. Почти съм заспал, само че е прекалено ярко и не ми е удобно.

— Какво има? — пита ме тя.

— Наистина трябва да се върнем в Стая — прошепвам й. — Трябва ми Тоалетна.

— Няма проблем, тук също имат.

Капитана ни показва пътя покрай изумителната машина и аз докосвам стъклото почти до шоколадчетата. Ще ми се да знаех кода, за да ги освободя.

Има една две три четири тоалетни, всяка в малка стаичка в друга по-голяма стая с четири мивки и много огледала. Вярно било, тоалетните в Навън имат капаци върху чиниите, не мога да погледна вътре. Когато Мам пишка и става, се чува ужасен шум, аз плача.

— Не се плаши — успокоява ме тя и ми избърсва лицето с вътрешното на ръцете й, — това е просто автоматично казанче. Ето, тоалетната вижда с това малко око, когато си готов, и сама си пуска водата, не е ли хитро.

Не ми харесва хитра тоалетна да ни гледа дупетата.

Мам ми казва да си сваля гащите.

— Пуснах малко ако, без да искам, докато Стария Ник ме носеше — казвам й.

— Не го мисли — казва тя, после прави нещо странно, хвърля ми гащите в един боклук.

— Ама…

— Вече не ти трябват, ще ти купим нови.

— За Неделно лакомство?

— Не, за който ден си искаме.

И това е странно. Предпочитам в неделя.

Кранчето е като истинските в Стая, но с грешна форма. Мам го пуска, намокря хартия и ми избърсва краката и дупето. Слага ръцете си под една машина, която издухва горещ въздух като нашите вентилатори, само че по-горещо и по-шумно.

— Това е автомат за сушене на ръце, ето, искаш ли да опиташ. — Усмихва ми се, но аз съм прекалено уморен за усмихване. — Добре, просто си забърши ръцете в тениската. — После увива синьото одеяло около мен и пак излизаме. Искам да погледна в машината, дето всичките кутийки и пакетчета, и шоколадчета са в затвор. Ама Мам ме дърпа покрай нея към стаята, където е Капитана за още говорене.

След сто часа Мам ме изправя, аз се клатушкам. От спането не в Стая ми става зле.

Отиваме в нещо като болница, ама това не беше ли план „А“ —

болен, пикап, болница?

Мам има увито синьо одеяло около нея, мисля, че е същото, дето беше върху мен, ама пък то си е все още върху мен, така че нейното трябва да е друго. Полицейската кола май е същата, ама не знам, нещата в Навън са измамливи. Спъвам се на улицата и почти падам, но Мам ме хваща.

Караме. Като видя да идва кола, си стискам очите всеки път.

— Те са от другата страна — успокоява ме Мам.

— Каква друга страна?

— Виждаш ли тази линия в средата? Те винаги трябва да стоят от другата й страна, а ние стоим от тази страна, за да не се блъскаме.

Изведнъж сме спрели. Колата се отваря и един човек без лице поглежда вътре. Аз пищя.

— Джак, Джак — казва Мам.

— Това е зомби.

Притискам лице в корема й.