Стрелците от гористите равнини

Той трябваше да обмисли внимателно всичко, за да бъде готов за всякакви усложнения, и после вече можеше да остави ДЕвит да направи първия си ход. Започнеше ли, щеше да има достатъчно време да го спре. А решеше ли да играе грубо… сред наемните работници на Бел нямаше да се намери и един, който да не откликне с радост на предизвикателството. Хората му можеше и да са малко на брой, но нямаше да се огънат пред никакви заплахи с или без размахване на оръжие.

Селскостопанските му сгради лежаха напреко на входа към Дийп Крийк откъм Емигрант Гап. Дългият запуснат път беше минавал през Гап за да излезе на Просеката. Възможно беше Девит да знае за пътя, защото явно някой го беше осведомил за съществуването на дървесината в този район. Но това беше единственото находище в цялата околия; следователно Девит бе имал местен информатор.

Бел огледа ситуацията както седеше на верандата. Къщата беше построена от местен камък, а стените бяха дебели три фута. Състоеше се от пет помещения — всекидневна, кухня, две спални, и едно служебно помещение. Веранда опасваше от всички страни сградата, ниска и прохладна, върху която падаше сянката на няколко големи стари дървета. Когато Бел се хранеше в къщи, а това не се случваше много често, той предпочиташе да седи на верандата, от където можеше да гледа към равнината. Никой не можеше да приближи къщата откъм долината без да бъде забелязан още от самото начало.

Къщата се намираше в единия от ъглите на четириъгълника, образуван от селскостопанските сгради и коралите. На изток и север от къщата се издигаха отвесни скални стени. На не повече от тридесет ярда от къщата се намираше каменният пилчарник с прозвището «Фургона». Зад него, на приблизително тридесет фута, се издигаше продълговата и ниска каменна сграда, спалното помещение, а в далечния ъгъл на правоъгълника се намираше друга каменна сграда, разделена на отделни помещения. Това бяха съответно помещението, където държаха седлата и сбруите, работилницата, склада, и ковачницата. Другата страна на правоъгълника се заемаше от дълъг каменен хамбар с плевник пълен със сено, разположен над конюшнята, и три корала, две от страната на хамбара, а третият от другата.

Каменните сгради на фермата блокираха напълно всякакъв достъп до Дийп Крийк през Емигрант Гап; евентуалният пришълец би могъл да се добере дотам само ако някой от работния персонал му отвореше двете порти. А едната от тези врати се намираше???

Самата ферма лежеше на седемстотин фута под платото на Дийп Крийк и долината. Те се достигаха след един път от две мили, като последната половин миля преминаваше през каньон, тесен като гърло на бутилка.

Бел не го свърташе на едно място и обикаляше верандата без да спира и за миг. Въпреки очевидната вероятност Мортън Швабе да е прошепнал на Девит за дървесината, Клей не го вярваше. Швабе беше просто един дребен нещастник с невзрачна ферма и едва ли би се спрял пред каквото и да е, за да напакости на Бел, но едва ли щеше да му хрумне такова нещо.

Макар и неохотно, Клей установи, че зад цялата работа са криеше нечий злобен и изобретателен мозък, който бе примамил Джад Девит в областта поради свои собствени подбуди. Някой, който кроеше собствени планове срещу Бел.

Ханк Рууни вече беше на масата във фургона, когато Клей влезе вътре.

— Шефе, можем веднага да изпратим Ръш и Монтана към Просеката.

— Добра идея. Нека да вземат пушки и да се натъпчат с патрони, но да избягват стрелбата, докато могат; но не и с цената да оставят ония да си разиграват коня.

— А ако ония се покажат? — Ръш Джаксън представляваше кривокрак каубой от областта Биг Бенд в Тексас.

— Изпрати димен сигнал. Прав дим когато идват, и по едно кълбо на всеки петима души. Ще пратим човек на планината Пайъти да препредава сигнала.

Последва възбудена глъчка, през време на която Клей Бел мълчаливо се хранеше. В Тинкърсвил не бе се сблъскал с никакви неприятности, и се надяваше така да бъде и занапред. Прекара още веднъж всичко през ума си, като се опитваше да прецени кое би било най-подходящото решение. Но умът му отказваше да се справи с проблема. Вместо това се замисли за Колийн Райли.

След като приключи с вечерята, той излезе на верандата и и се загледа към дългата долина. Над назъбените хребети на планините все още се процеждаше бледа розовина, но сенките в долината вече бяха почнали да се сгъстяват, и в покоя на падащия здрач вечерните звуци странно се усилваха.

Някъде в мрака се обади пъдпъдък, и прошумоляха криле; самотна звезда бликна на небосвода, ярка като запален фенер или сигнална светлина. Ярката точка зависна над планинския хребет в сгъстената синева на небето; последната останала светлинка.

Това не беше земя, в която се водят сражения. Това беше земя, където трябваше да царува мир, да се издигат домове; но Бел абсолютно трезво си даваше сметка, че в близките дни за него мир нямаше да има, и едва ли щеше да изтръгне и половин час да съзерцава покоя на долината.