Стрелците от гористите равнини

— Изобщо няма да се женим — каза тя и го загледа, разтревожена от жестоките пламъчета бликнали в очите му. Никога не го беше виждала такъв до този момент. — А ако мислиш да създаваш още неприятности на Клей Бел, ще те намразя до гроб.

— Значи такава била работата, а? Ти си се влюбила в това краварче! — Той рязко се извърна, събори стола си и почти избяга от стаята.

Единствено Сам Тинкър седеше достатъчно близо, за да различи думите им. Въпреки гнева си, тя не можа да сдържи усмивката си, защото Сам не правеше никакво усилие да скрие задоволството си. Той направо сияеше от щастие, и когато се усмихнеше, лицето му придобиваше толкова весел вид, че тя не можеше да не отвърне на усмивката му.

Тя застина загледана в чинията си. Гладът й бе отминал. Джад си бе отишъл, а единственото чувство, което изпитваше, беше облекчение.

— Татко, права ли бях? — вдигна внезапно глава тя.

— Така мисля. И двамата си спестихме една голяма грешка.

Джад Девит бе излязъл в нощта. Извади пура от джоба си и отхапа края й. Беше направо бесен, още не можеше да се успокои.

Той запали пурата си и се загледа надолу по улицата. Да разхлаби хватката си върху Клей Бел? Проклет да бъдеше, ако го направи! После пред очите му изплува странното изражение на Мортън Швабе, с което бе приел предложението. Бел нямаше вече къде да шава.

От другата страна на улицата се мярна някакъв мъж и Девит го изгледа остро. Беше Стаг Харви. След миг мъжът се запъти надолу по улицата и очите на Девит го проследиха.

Изведнъж някакъв конник изникна улицата препускайки с всичко сила. Ездачът дръпна рязко поводите при вида на Девит.

— Шефе! Изгоряхме! запалиха ни целия лагер!

— Какво?

Мъжът заекваше от възбуда, но след малко се поуспокои.

— Стана веднага след като се смрачи. Някакъв момък от пустинята взе да вика с цяло гърло за помощ. Викаше момчетата по име!

Гневът на Джад Девит утихна в миг, за да отстъпи място на нещо убийствено и ледено в гърдите му, усещане, което до този момент не го беше обземало.

— И ние се втурнахме, като си помислихме, че някой от момчетата може да е загазил. Не открихме нищо, но след малко целият лагер лумна в пламъци. Втурнахме се обратно да гасим огъня и цял час се мъчихме да спасим каквото можем. Загубихме два фургона, изгоряха до главините на колелата, всичките провизии, а двигателят с магарешка тяга почти се разпадна.

— Видяхте ли някого? Кой от краварите го направи?

— Там е работата, че не видяхме никого, шефе! Бяхме заети да гасим огъня, и който го е направил, ако въобще е имало някой, отдавна е изчезнал.

Ездачът с вестта отдавна бе изчезнал, а Девит продължаваше да стои на същото място, където го беше заварил. На следващия ден целият град щеше да го вдигне на балон. А за капак Колийн се държеше като глупава ученичка!

Пурата му имаше ужасен вкус. Той я извади от устата си и я запрати в праха.

В Холбрук имаше двигател с животинска тяга. Можеше да го докара, ако неговият не можеше да се ремонтира на място. Може би беше засегната само платформата; сутринта щеше да го види сам.

А същия ден Мортън Швабе щеше да се легитимира пред Клей Бел.

Джад Девит реши, че може да изчака. Стигаше му триумфът да прекара фургоните си през Гап. Можеше да не бърза, макар че всеки път, когато си помислеше за Клей, той се проклинаше, че тогава не бе отвърнал на предизвикателството на Бел като заслужава.

Гневът му бавно изстина и изкристализира в решение. Той щеше да им покаже кой се смее последен. Щяха да разберат какво означава да се изпречиш на пътя на Джад Девит.

От мястото си на верандата Сам Тинкър проследи с поглед Джад да се отдалечава по улицата. Беше видял препускащия конник, бе станал свидетел на възбудената им размяна на думи. Сам не се нуждаеше от въпроси; в начина, по който бяха пламнали фургоните, личеше опитната и веща ръка на Бил Кофин. Той гръмогласно се изкикоти и разтри челюстта си. За миг отново се почувства млад, изпълнен с лудешка енергия за развлечения и майтап.

Хвърли поглед към банката, тъмна и мълчалива сграда в момента. И на втория етаж нямаше никаква светлина. В последно време Нобъл Уилър направо не го свърташе на едно място.

Обичаше да седи така на верандата си, да вдъхва ароматите на прохладната вечер, които ветрецът довяваше от къде ли не. Старата мисис Уебър переше до късно. Джим Нароус пак готвеше надвесен над огъня. От време на време въображението му рисуваше стелещите се над овъглените фургони пушеци в Гап на мили от тук. Беше доста далеч от него, наистина, но въпреки това ги виждаше съвсем ясно.

В къщичката срещу тази на доктор Маклейн се беше появил нов наемател. Беше жена, дошла в града няколко дни след пристигането на дървосекачите, и известно време старият Сам считаше, че това обяснява причината за присъствието й тук, но до този момент не я бяха навестявали мъже. Поне още от самото начало.