Съучастници

Надявах се никога да не ме разбере. В съдебната система адвокатите бяхме тези с превръзка на очите, а не статуите на Темида, извисяваща се над съдилищата с меч в едната ръка и везни в другата. Защитниците по наказателни дела не питат клиентите си дали са виновни, или не. Казват им кога да се откажат от играта и да молят за сделка и кога да се борят за победа. Но ако спечелиш дело на виновен, тази победа си има своята цена — нямам предвид съдебните разноски и хонорарите. С всяка такава победа част от адвоката умира. Достатъчен брой такива победи и вече си зомби. Докато един ден, тъкмо си отървал клиента си от затвора, и той излезе на улицата и убие още някого — за този ритник в корема става дума.

Преди пет години самият аз бях в такава ситуация. Вярно, успях да спра въпросния тип, преди да беше довършил жертвата си. Бях го върнал обратно на улицата. Вината беше изцяло моя. Всеки ден плащам за грешката си. Научил съм се да нося болката в себе си, без да я удавям всяка вечер в бутилка „Джак Даниълс“.

Обърнах гръб на Кейт и се загледах в дърветата, засадени от двете страни на шосето. Блох отби на разклона и скоро след това навлязохме в предградието Олд Уестбъри. Бях минавал с кола през тази част на окръг Насау може би два пъти в живота си. Нито веднъж не бях спирал, за да се огледам наоколо. Ако снимате филм и ви трябва декор от разкошни имения, Олд Уестбъри е мястото. Това е един от най-богатите жилищни райони в Америка, с изключение може би на градчето Адъртън в Силициевата долина. Широки улици между два реда дървета, огромни къщи, построени много навътре от бордюра.

Кари Милър живееше в малък охраняван комплекс на Медоу Роуд. Пред портата се бяха скупчили може би двайсетина души. Ванове на основните новинарски канали бяха паркирани по протежение на тротоара, но тълпата не беше съставена само от репортери. Пет-шест души стояха с плакати в ръце и скандираха нещо. Свалих леко прозореца, за да ги чуя.

— Престъпна кучка! Престъпна кучка! Престъпна кучка!

Написаното на плакатите не беше много по-любезно. Блох наду клаксона и всички — репортери и протестиращи — се извърнаха да ни огледат. Закрих лице с ръка. Тълпата се дръпна встрани. Мерцедесът спря зад нас и крилата на портата започнаха да се разтварят.

При вида на Ото и колата му прожекторите на телевизионните камери светнаха, а скандиранията се усилиха. Физиономията му беше позната от досъдебните изслушвания и всички знаеха кого представлява. Тълпата се струпа около мерцедеса. Една от протестиращите — жена с дебел розов шал на врата — се изплю върху предното му стъкло. Той пусна чистачките и ни последва бавно през портата, като внимаваше да не блъсне някой репортер или протестиращ.

— Боже, как се живее така! — казах аз.

— Ото ми сподели, че Кари едва издържала. Имала стотици заплахи за убийство, а миналия месец получила писмо, подписано от всичките ѝ съседи, с настояване да се махне от там.

В комплекса имаше къщи с различни размери, макар на мен всичките да ми изглеждаха огромни. Хари погледна към една от тях с басейн отстрани и подсвирна възхитено. И все пак за някои от местните жители това беше бедната част на Олд Уестбъри. Защото наистина не беше кварталът на старите нюйоркски фамилии с техните палати сред паркове с високи огради — такива като Вандербилт, Фипс, Уитни, Дюпон и останалите, притежаващи повече пари, отколкото здрав разум.

Тези величествени дворци с по двайсетина спални сякаш бяха взети от английската провинция, едва ли не с вечно пияния лорд вътре, и грижовно пренесени в Олд Уестбъри. В сравнение с тях къщите от тази страна бяха скромни, но аз и такава никога не бих могъл да си позволя, дори да спечеля от лотарията.

Блох спря пред една къща в колониален стил с боядисана в червено входна врата. Слязохме точно когато Ото паркира мерцедеса си зад джипа. Няколко секунди се възхищавах на гледката. Къщите бяха на значително отстояние една от друга, сред ливади с размери на футболно игрище, които засилваха усещането за дистанция и пространство. Зад къщата на Кари Милър се виждаха дъбови и букови дървета.

Ото се беше навел и оглеждаше колата си. От едната ѝ страна се виждаше дълбока драскотина.

— Лоша работа — казах аз.

— Всъщност няма значение. Този месец ми е за трети път. Но то е нищо в сравнение с онова, което Кари е принудена да търпи. Тя е затворник в собствения си дом. Репортерите и протестиращите се разотиват към десет, щом стане истински студено. Обикновено насрочвам срещите си с нея в шест сутринта или след десет вечерта, когато пред портата няма никой.

— Как понася Кари всичко това? — попитах аз.

Ото наведе глава и когато отново я вдигна, за да ме погледне, отговорът бе изписан на лицето му.