Съучастници

Кари Милър казваше истината. И аз реших, че ще се боря за нея.

Защото никой друг нямаше да го направи.

Да, сигурно имаше опашка от адвокати, готови да поемат това дело, за да направят кариера или просто да изкарат добри пари.

Мен парите не ме интересуваха. Докато стоях и я наблюдавах как се разпада пред очите ми на онова канапе, разбрах, че трябва да ѝ помогна. Искаше ми се да вярвам, че ще се справя. А повече от всичко ми се искаше самата тя да го вярва.

Всички ние изпитваме болка понякога. Рано или късно мракът докосва душите ни. Ако можех да преведа Кари през тези изпитания, ако можех да я спася, значи всеки човек можеше да бъде спасен. Дори и аз. Не бях станал адвокат, за да печеля дела, а за да помагам на хората. Каквото и бедствие да видите по новините — пожар, рухнала сграда, земетресение, атентат — винаги има хора, които тичат към опасността, опитвайки се да помогнат.

Тя имаше нужда от някого до себе си. Някой, който да държи ръката ѝ.

Имаше нужда от Кейт и всички нас.

В момента Кари Милър се намираше в горяща сграда, а аз бях отвън, готов да се изкача по пожарникарската стълба и да я изведа от там.

Погледнах Блох. Тя ми се усмихна и ми намигна. Хари вдигна палец.

Кимнах на Кейт, която каза:

— Госпожо Милър, за нас ще е удоволствие да бъдем вашият адвокатски екип.

4. Пясъчния човек

Много хора живеят двойствен живот.

Един суров и безскрупулен президент на корпорация с офиси на последните етажи на небостъргач може да бъде любящ родител и съпруг у дома.

Някой грижовен, отдаден на работата си денем психотерапевт нощем може да се преобрази в обсебен от демони, разрушителен партньор. А войник, който не би се поколебал да отнеме човешки живот на бойното поле, може да припадне при вида на разкървавеното коляно на детето си. Хората не просто сменят дрехите си за всеки от двата си живота, те променят и личността си. Ситуацията и средата спомагат за това превъплъщаване.

За малцината, които не са като нас — онези хищници, които без угризения или съжаление считат останалите хора за плячка — трансформацията би могла да бъде още по-драстична.

Този човек — един от тези малцина — смъкваше външната си кожа на звяр от някакъв кошмар и се преобразяваше за пред света. Когато отново се превъплъщаваше в звяра, мислеше за себе си само като такъв. И беше дал име на тази своя версия. Носеше го с гордост, насаждаше с него страх у околните и упражняваше власт над тях.

Името му беше Пясъчния човек.

От години той успяваше да остане незабелязан от ФБР и Нюйоркското полицейско управление.

Но повече не можеше да се крие.

Сега имаше цел. Мисия, която не биваше да проваля.

Ниското червеникаво слънце се спускаше над плачещия за ремонт покрив на „Грейдис Ин“, когато Пясъчния човек спря на паркинга. Тази част на Куинс беше в близост до летище „Кенеди“, така че на практика представляваше цял град от евтини хотели. А „Грейдис Ин“ беше дори по-евтин от останалите и онова, което предлагаше, съответстваше на цената му. Знаеше се, че е бил разкошна частна резиденция до Черния петък през 1929 г., когато собствениците му изгубили цялото си състояние с рухването на Нюйоркската фондова борса, довело до Голямата депресия.

Ако се съдеше по вида на сградата, Голямата депресия още не беше отминала. Клиентелата на хотела се състоеше най-вече от отчаяни или разорени хора.

Парите не бяха проблем за Пясъчния човек.

Охранителните камери обаче бяха.

Петдесет години „Грейдис Ин“ се бе ползвал с добра репутация, но времето и липсата на поддръжка постепенно го бяха превърнали в развалина. Съдебните власти в Ню Йорк бяха ползвали услугите му няколко години по време на процеси, наемайки стаи за журито, за да бъде държано в изолация. Това бе продължило до момента, в който серийният убиец Джошуа Кейн, самият той избран за съдебен заседател, бе извършил убийство в него. Сега единствените му гости бяха онези, които не можеха да си позволят стая в „Холидей Ин“ и или не знаеха, или пет пари не даваха за кървавата му история.

На малкия паркинг с двайсетина места имаше още две коли. Едната беше старо комби и очевидно отдавна се намираше там, ако се съдеше по дебелия слой прах и четирите спаднали гуми. Другата, „Тойота“, вероятно беше на дежурния рецепционист.

Пясъчния човек свали раницата си от черния ван без прозорци. Всички правоохранителни органи в Съединените щати вече близо година издирваха този ван. Честата смяна на регистрационните номера му позволяваше да го ползва, без да привлича вниманието им. Той нахлупи бейзболна шапка на главата си и няколко секунди съзерцава възхитено сградата и околните горички. Боята на фасадата и дограмата на прозорците беше напукана и се лющеше. Керемидите на покрива сякаш щяха да се разхвърчат при първия порив на вятъра; някои от тях вече го бяха направили, а на тяхно място стърчаха туфи трева.

Мрачна сграда.

Голяма и празна.