Съучастници

— Първите две седмици почти не говореше. През цялото време плачеше. Изгуби гласа си. Повиках лекар и той ѝ даде едни таблетки, които на практика я пратиха в няколкодневна кома. След което говорът ѝ се възвърна. Лекарствата само притъпиха болката ѝ за известно време. Беше съсипана, Еди, по всички възможни начини. Чувстваше се измамена, самотна, мразена от цялата страна, изправена пред множество обвинения в убийство… виж, в един момент направо имах чувството, че ще сложи край на живота си. Трябваше всеки ден да ѝ давам лекарствата. Боях се да ѝ оставя целия флакон. Нали се сещаш?

Кимнах.

— Но тя е още тук. Силна е и има причина да не се отказва. Иска хората да разберат, че е невинна. В известен смисъл делото е това, което я задържа тук. Иска да се пребори. Но силите я напускат. Напрежението се завръща с наближаването на процеса. Ще видиш.

— А какво мислиш за нея? Честно.

— Спомням си първия месец в Правния факултет. Четеш съдебни дела и знаеш, че законът прави чудеса, но може със същата лекота да смачка и невинен човек. Тази игра на правосъдие е нещо ужасно. Тя ми напомни за онези времена. Затова съм сега тук. Ти си много по-добър адвокат по наказателни дела от мен и не искам след двайсет години студентите по право да разнищват този случай и да коментират как точно съм я предал.

С костюма си за хиляда долара и мерцедеса последен модел, с всичката си власт и пари в този момент Ото изглеждаше уплашен. Страхуваше се, че може да не оправдае доверието на Кари. Воденето на дела има такъв ефект върху човека. Всъщност редно е да си уплашен. Това е добър знак. Означава, че ти пука, означава също, че ще си свършиш работата, ще се бориш докрай. Адвокатите са загрижени за невинните си клиенти. За онези, които имат нужда системата да работи. Това са делата, заради които се будим нощем, облени в пот. А Ото за пръв път вкусваше от този вид работа.

— Знам, че няма да я предадеш, Еди — каза той.

Той пое напред по алеята, застлана с мраморни плочи. Ние го последвахме и когато стигнахме до входната врата, тя се отвори и на прага се показа женска фигура, в която разпознах Кари Милър. Когато за пръв път я видях по новините, излизаше от съдебната зала на Сентър Стрийт №100, пресрещната от глутница репортери и фотосветкавици. Беше позната гледка, но във въпросния кадър имаше и нещо различно. Аз съм извеждал клиенти от същата тази сграда при подобни обстоятелства на медиен глад за сензации. Клиентите ми обикновено си слагат шапка или придърпват нагоре палтото си, за да закриват главата си и да не позволят лицето им да бъде увековечено в такъв драматичен момент, когато са най-уязвими.

Кари Милър премина през шпалира от репортери с тъмносин вълнен костюм и гордо вдигната глава. В очите ѝ се четеше решителност. Може би с тази своя увереност накара репортерите да се дръпнат встрани, за да ѝ направят път към чакащата кола. Движенията ѝ излъчваха сила и спокойствие, погледът ѝ — някакъв особен аристократизъм.

Сега, докато ни чакаше на вратата на къщата си, в нея не бе останало нищо от това. Какъвто и образ да бе посъветвана да си изгради за пред медиите, реалността бе съвсем различна.

Беше облечена с лилави джинси и черна тениска. Едва вдигна глава, за да срещне погледа на Ото. Раменете ѝ бяха приведени, ръцете обгръщаха крехкото ѝ тяло, а очите ѝ бяха втренчени в пода и само понякога ги повдигаше с усилие. Кожата на шията ѝ беше зачервена и покрита с драскотини от чесане; ъгълчетата на устата ѝ бяха увиснали. Сякаш някаква първична сила я теглеше към земята, за да я погребе. Дори тъмната ѝ коса беше оредяла и прошарена.

— Кари, това са адвокатите, за които ти разправих, целият екип. Госпожица Кейт Брукс, Хари Форд, тяхната детективка госпожица Блох, а това е…

— Еди Флин — каза тя, като срещна погледа ми. В зелените ѝ подпухнали очи се четяха напрежението и объркаността на човек, който се е изгубил и не знае посоката. — Заповядайте. — Обърна се, за да ни поведе към вътрешността на къщата.

Централно място във вестибюла заемаше вито стълбище с месингов парапет; последвах екипа си към стаята вдясно от него. Озовахме се в хол с две канапета едно срещу друго. Беше обзаведен минималистично, между канапетата имаше само ниска мраморна масичка, а на отсрещната стена — камина. На едната от страничните стени висеше маслена картина, изобразяваща златен бик, а на другата имаше голям прозорец с изглед към предната ливада. Мъжка стая. Ако не знаех, че Кари Милър живее тук, щях да си помисля, че е ергенско жилище.

Имаше поставка за голям телевизор, но самият телевизор липсваше. Не попитах къде се е дянал. Ако трябваше всяка вечер да виждам физиономията си по телевизията и да чувам как непознати хора ме наричат убиец, и аз щях да изхвърля проклетото нещо на боклука.

Кари и Ото седнаха на едното канапе, Хари, Кейт и Блох на другото. Аз останах прав.

— Преди да се съгласим да поемем делото, госпожо Милър, имаме няколко въпроса — каза Кейт. — За да се нагърбим с това, трябва да знаем, че имате солидни защитни аргументи.