Съучастници

Той се изкачи по стъпалата, пресече огромното фоайе и стигна до рецепцията. Стените бяха покрити с дървена ламперия, която придаваше на помещението внушителен вид. Препарираните еленски глави не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. Рецепционистът седеше на стол и четеше книга с меки корици. Когато забеляза приближаването на Пясъчния човек, той не стана от стола си. Не веднага. Само свали книгата и зад нея се показа пепелявото му лице с мазна коса и тънка усмивка.

— Какво ще обичате, господине?

— Искам да наема стая.

Мъжът се замисли. Мина известно време, преди да реши, че мъжът не се шегува.

— Колко време ще останете? Не даваме стаи на час.

— Една нощ.

— Петдесет и три долара — каза рецепционистът, като плъзна по плота формуляр за регистрация.

Пясъчния човек посегна към чашата с химикалки, избра си една и започна да попълва формуляра.

— Ще ми трябва кредитната ви карта, а освен това по правило блокираме петдесет долара за непредвидени разходи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Той извади една карта от портфейла си и я подаде на рецепциониста, който я прекара през машината, отпечата разписка и помоли госта за адреса му и за още един подпис.

Докато мъжът чукаше с пръст по тъчскрийна, Пясъчния човек обърна разписката, написа нещо на гърба ѝ, после попълни отпред адреса в Олд Уестбъри и се подписа. Накрая му подаде обратно разписката и каза:

— Отивам да вечерям. Нали може да оставя багажа си на съхранение?

— Разбира се, ще го занеса в склада. Аз съм Том, управител на хотела.

— Благодаря ти, Том — каза Пясъчния човек и му подаде раницата си.

После излезе от хотела, качи се във вана и завъртя ключа в стартера. Погледна часовника си и прокара пръст по бронзовия му корпус. Беше „Панерай“, модел 1950, скъп и любим подарък. В света имаше само още двеста четиресет и девет като него. При напускане на фабриката часовниците бяха абсолютно еднакви, но с времето, под въздействието на средата, всеки придобиваше своя индивидуална патина. Този часовник означаваше много за него. Беше умело подбран подарък, защото беше като него — прецизен и уникален.

Беше осем без две минути вечерта.

Имаше горе-долу половин час: толкова беше времето за реакция на ФБР.

Той включи на скорост и напусна паркинга.

5. Дилейни

Осем без две минути.

Денят на Дилейни в нюйоркския офис на ФБР завърши по същия начин, както бе започнал. Всяка сутрин и всяка вечер през последната година тя проверяваше за новини около Пясъчния човек. ФБР имаше достъп до базите данни на правоохранителните органи по целия свят. Всички те се актуализираха повече или по-малко редовно в зависимост от региона. Някои като системата на Интерпол за лицево разпознаване се попълваха през няколко минути с нови и нови биометрични данни. Други — през няколко часа, веднъж дневно или дори веднъж в месеца. За Дилейни това нямаше значение. Тя си имаше квота. Трийсет и една бази данни, които да провери. Всяка сутрин. И всяка вечер.

Докато правеше справките си, изгълта половин литър студено кафе. Както всяка сутрин. И всяка вечер. Без сметана, с пет бучки захар.

Пресегна се към телефона върху бюрото и набра номер. Умееше да върши по няколко неща едновременно. Телефонът в другия край на линията иззвъня веднъж. Втори път. Трети. Само това се искаше от нея. Да изчака три позвънявания, после да затвори. От тринайсетгодишна всеки път, когато ѝ се налагаше да прекара нощта извън къщи, още с прибирането си на мястото, където бе отседнала, независимо от часа тя трябваше да набере номера на майка си и да изчака три позвънявания. За да знае Колийн, че е в безопасност. Майките се тревожат за децата си, но ирландските майки са световни шампионки по тревожене. Тъкмо се канеше да затвори, изпълнила дълга си както обикновено, макар и леко преждевременно, когато чу телефонът отсреща да се вдига.

— Пейдж, ти ли си? Обаждаш се от блокиран номер. Още не си се прибрала, нали? — каза Колийн с нейния насечен дъблински акцент, от който упорито отказваше да се отърси, въпреки че вече над четиресет години живееше в Бостън…

— Аз съм. Добре съм, мамо. Просто…

— Знаеш, че не мога да заспя, докато не се убедя, че си се прибрала вкъщи благополучно. И не ме лъжи. Твърде стара съм, а ти изобщо не си такава добра лъжкиня, каквато се опитваш да се изкараш, млада госпожичке.

— Мамо, добре съм. Тъкмо си тръгвам от работа…

— Не е достатъчно, нали знаеш? Позвъни ми отново, когато се върнеш вкъщи. Не преди това.

От другата страна се чу леко потракване. Не беше шум по линията. Майка ѝ стискаше в ръка молитвената си броеница. Тя знаеше, че не бива да спори с нея.

— Ще позвъня, като се прибера. Обичам те.

— И аз те обичам, миличка.

Тя затвори и отново впери поглед в монитора.

Трийсет и една бази данни.