Съучастници

Бил Сунг изведе отвътре човек с черен панталон, бяла риза и черна жилетка. Вероятно беше дежурният рецепционист. Зад тях вървеше жена на петдесетина години по анцуг, препасана с престилка — единствената чистачка, от която се нуждаеше хотел с толкова малко гости. Един от униформените придружи рецепциониста и жената до вана на спецотряда и им помогна да се качат в него.

— Той тук ли е? — попита Дилейни с мрачен глас. По всичко личеше, че са го изпуснали.

— Том, дежурният на рецепцията, казва, че е наел стая преди четиресет и няколко минути. Оставил раницата си и отишъл да вечеря.

— В стаята си ли я е оставил?

— Не, на рецепцията при него — каза Бил.

— Той ли е бил? Милър?

Стомахът ѝ беше на топка от напрежение. Само това им трябваше сега — крадец, задигнал кредитните карти на Милър. Надяваше се да е Пясъчния човек.

— Той е.

— Имат ли запис от камерите?

— Техните камери са свързани с видеокасетофон, който от пет години е повреден и няма кой да им го оправи, а не могат да си позволят нова система. Тъй че няма запис. Рецепционистът го описа в общи линии и съответства като възраст и ръст.

— Показахте ли му снимка на Милър?

— Да. Смята, че може би е той. Носел бейзболна шапка. Нямаме представа как Милър е променил вида си за една година. Но не се бой, той е.

— Откъде знаеш?

— Използвал е „Американ Експрес“ и ни е оставил бележка. Хайде, трябва да отцепим района — каза Бил, като подаде на Дилейни прозрачен плик за веществени доказателства, в който имаше формуляр за регистрация.

После я хвана за ръката, внимателно я обърна кръгом и я поведе настрани от сградата.

Дилейни погледна формуляра. Беше се подписал като Д. Милър. Посочил бе адреса на Медоу Роуд в Олд Уестбъри. Тя обърна листа.

Отзад бяха написани две думи.

Тик-так.

Докато се чудеше какво означава написаното, тя погледна през рамо към хотела, после към пълния с полицейски коли паркинг и каза:

— Трябва да поставим вътре хора на пост, да скрием патрулните коли и да отцепим периметъра с автомобили без отличителни знаци.

— Той няма да се върне — заяви Бил. — Отидох в багажното помещение, но като я чух, веднага се обърнах и излязох навън.

— Какво си чул?

— Раницата на Милър. Цъка. Сапьорите до пет минути ще са тук.

Раменете на Дилейни се отпуснаха.

— Не е свършил парите — каза тя. — Не е допуснал грешка.

Бил извика на полицаите, скупчени на паркинга, да се дръпнат назад и да освободят района.

— Не, не е грешка — съгласи се той. — Искал е да ни примами право при раницата и… бум!

— Защо точно сега? — запита Дилейни по-скоро себе си, отколкото Бил.

— Може би защото след два дни жена му отива на съд.

Автомобилът на сапьорния екип влезе в паркинга точно когато полицейските коли започваха да излизат от там, за да отцепят района. Около „Грейдис Ин“ имаше много незастроена земя. Предимно зле поддържани ливади, които се простираха чак до другото главно шосе. Най-близката сграда беше една баптистка църква, но разстоянието до нея беше такова, че никакво взривно устройство, скрито в раница, не би могло да я засегне. Но полицаите за всеки случай се погрижиха да отведат единствените двама души от персонала на безопасна дистанция. Въпреки всички маневри наоколо бяха останали твърде много униформени и Бил изпрати една трета от тях да патрулират периметъра и една трета да издирят всички охранителни камери, покриващи подходите към хотела, като изземат записите от часа на пристигането и изчезването на Милър. Ако имаха късмет, може би щяха да засекат регистрационния му номер, макар да подозираха, че дори все още да караше вана, сигурно сменяше редовно номерата му.

Всичко това се обсъждаше в мобилния команден център на Нюйоркското полицейско управление, паркиран на петнайсетина метра от сградата, зад противовзривните заграждения, които бързо бяха издигнати около нея. Ако бомбата избухнеше, нищо нямаше да спаси сградата, но тези прегради щяха да спрат отломките и парчетата стъкло, летящи във въздуха при експлозията.