Тайнственото око

— Кристална запушалка… Господи Исусе Христе! Какъв занаят! А ако не се намери тази твоя проклета кристална запушалка?

Люпен галантно я хвана над лакътя и с важен глас каза:

— Ако не се намери, Жилбер, малкия Жилбер, когото познаваш и обичаш толкова много, може да изгуби главата си, а също тъй и Вошери.

— Вошери, все ми е едно… какъв негодник! Но Жилбер…

— Чете ли вестници тази вечер? Аферата взема все по-лош обрат. Вошери обвинява Жилбер за убийството на лакея Леонард. А ножът, с който си е послужил именно Вошери, принадлежи на Жилбер, това е доказано тази сутрин. Жилбер не е можал да опровергае това. Той е достатъчно интелигентен, но прибързва. Държал се е грубо и остро, впуснал се е в лъжливи истории. Ще го погубят! Ето в какво положение сме. Е, сега не искаш ли да помогнеш?

* * *

В полунощ депутатът се върна.

Люпен синхронизира живота си с живота на Добрек в продължение на няколко дни така, че щом депутатът напуснеше къщата, той мигом започваше своите разследвания и търсения. Вършеше това методично, като разделяше всяка стая на сектори, които напускаше само след най-внимателен оглед. Всяко ъгълче беше проучвано, всички комбинации, тъй да се каже, бяха изпробвани.

Виктория също търсеше.

Те не пропускаха нищо. Маси, столове, паркет, часовници, телефон, електрически апарати, всичко това беше претърсено.

Надзираваха също така и депутата Добрек, най-малките му движения, най-несъзнателните му жестове, книгите, които четеше, писмата, които пишеше. Дейността им не се затрудняваше от самия Добрек, той живееше съвсем открито. Никога не заключваше вратите. Не приемаше посетители, нито пък гости. Животът му течеше с механическа правилност. След обяд отиваше в парламента — вечерта в клуба.

— И все пак, тук има нещо тъмно — казваше Люпен.

— Нищо няма, ти казвам — охкаше Виктория. — Само си губиш времето и рискуваме някой ден да ни пипнат.

Присъствието на агентите от Обществена безопасност, които постоянно шареха нагоре-надолу под прозорците, караше жената да си губи ума. Тя не можеше да допусне, че са тук за съвсем друго, а не за да я уловят в страшен капан, нея, Виктория. Всеки път, когато отиваше на пазар, тя безкрайно се чудеше, че никой от тях не я арестува.

Веднъж Виктория се върна силно развълнувана. Кошницата се тресеше в ръката й.

— Какво има, мила Виктория? — попита Люпен. — Цялата си жълто-зелена.

— Жълто-зелена ли? Жълто-зелена, нали? Има защо…

Те седнаха и само след като напрегна цялата си енергия и воля, тя можа да измънка:

— Един човек… един човек ме настигна… в магазина…

— Дявол да го вземе! Искаше да те отвлече ли?

— Не… мушна ми писмо…

— И се оплакваш! Навярно, признание в любов?

— Не… „Това е за шефа“ — каза той. — За шефа? — попитах аз. — „Да, за господина, който живее във вашата стая!“

— А?

Този път Люпен потрепера.

— Дай го тук! — каза той и грабна плика.

На плика нямаше никакъв адрес, но вътре имаше още един плик, върху който Люпен прочете:

„До господин Арсен Люпен, който се намира под грижите на Виктория“

— Дявол го взел — промърмори Люпен. — Това вече е прекалено!

Той разкъса втория плик. В него имаше бял лист. На листа с едри букви беше написано:

„Всичко, което вършите, е безполезно и опасно… Оставете тази игра…“

Виктория изстена високо. Люпен се изчерви до уши. Бе оскърбен най-жестоко. Той изпитваше унижението на човек, най-тайните намерения и хитрости на когото са разкрити от присмехулен противник.

Люпен не произнесе ни дума. Виктория подхвана своята работа.

През нощта той не можа да заспи. Непрекъснато си повтаряше:

— Натъкнах се на една от тези задачи, които с мислене не се разрешават. Едно е сигурно. В тази работа не съм замесен само аз. Между Добрек и полицията има не само трети крадец, сиреч аз, но и четвърти. Той ме познава, и явно разбира играта ми. Но кой е този четвърти крадец? При това, дали не се мамя? После. Е, стига! Да спим!…

Към четири часа сутринта му се стори, че чува шум в къщата. Люпен бързо скочи и от горния край на стълбището видя, че Добрек слизаше от първия етаж. Отиваше към градината.

Минута по-късно, след като депутатът отвори градската порта, вътре влезе човек, лицето на когото бе закрито от широка кожена яка. Добрек вкара непознатия в кабинета.

Люпен беше предвидил подобно развитие на действието. Той се беше подготвил. Прозорците на кабинета, също като тези на стаята му, гледаха към градината. Той завърза една въжена стълба за своя балкон, тихичко я разви и се спусна по нея до горния край на прозорците на добрековия кабинет. Между двата кепенци имаше малка пролука. Макар и да не можеше нищо да чуе, Люпен можеше прекрасно да наблюдава какво ставаше вътре.

Той веднага видя, че късния посетител беше жена, а не мъж, както го бе взел отначало. Жената бе все още млада, макар в косите й да проблясваха сребърни нишки, красива, висока жена. Прелестното й лице носеше белега на страданието.