— Е, и какво? Добрахме ли се до нещо? През този отвор не може да мине една жена, колкото и слаба да е тя. Това не би могло да го свърши и едно десетгодишно дете.
— Но тя е могла да провре ръката си и да извади резето.
— Долното резе, да — каза Люпен. — Но не и горното. Разстоянието е много голямо. Опитай сам и ще видиш.
Ахил се убеди, че бе невъзможно.
— Е, тогава как е отворила? — попита той.
Люпен не отговори. Той мислеше. След малко извика:
— Шапката… Палтото…
Люпен бързаше. Веднага щом се озова на улицата, спря едно празно такси.
— Улица Матиньон, по-бързо!
Щом стигна пред входа на къщата, където бе открадната кристалната запушалка, Люпен скочи почти в движение от таксито, отвори вратата на квартирата и се качи горе, изтича в салона, запали осветлението и клекна пред вратата, която водеше към неговата спалня.
Беше отгатнал. Дъсчицата на вратата и тук се откачваше по същия начин. Но отвора, образуван в плота на вратата, не бе по-голям от този на улица Шатобриан. През него човек можеше да провре ръката и рамото си и да дръпне долното резе, но до горното не можеше да достигне.
— Гръм и мълнии! — извика Люпен. Той едва сдържаше гнева си, който от два часа напираше в него. — Да я вземат дяволите тази жена, няма ли да свърши най-после тази история?!…
Наистина, преследваха го невероятни несполуки и той беше принуден да броди в мрака, без да има възможност да използува дори онези малки проблясъци на късмет, които съдбата от време на време му даваше пестеливо в ръцете. Жилбер му бе поверил кристалната запушалка. Жилбер му беше написал писмо. Всичко това беше изчезнало, без Люпен да успее да разгадае неговата тайна.
Това не бяха случайни неудачи, не бяха инцидентни явления, както преди смяташе той. Това бяха проявления на неприятелска воля. Тази воля преследваше определена цел с чудовищна ловкост. Тази воля с невероятна дързост нападаше него, Арсен Люпен, в най-сигурните му убежища. Тази воля го объркваше със своите жестоки и непредвидими удари. Той не знаеше от кого да се защищава. Досега никога не се беше натъквал на подобни препятствия. В дъното на душата му растеше малко по малко непознато за него до този момент чувство. Това бе страхът от бъдещето. В ума му все повече и повече се загнездваше една дата, една страшна и тягостна дата, когато правосъдието щеше да поведе двама души на ешафода. Двама души щяха да бъдат подхвърлени на най-ужасното наказание в света.
ГЛАВА III
ЧАСТНИЯТ ЖИВОТ НА АЛЕКСИС ДОБРЕК
Като се върна вкъщи на другия ден след полицейския обиск, депутатът Добрек бе спрян от портиерката. Клеманс бе успяла да намери готвачка, която внушаваше пълно доверие.
Тази готвачка, която дойде само след няколко минути, представи първокласни препоръки, подписани от лица, от които човек лесно можеше да се информира за верността на сведенията за тяхната приносителка. Твърде работна, макар и навлязла в години, готвачката приемаше сама да се грижи за цялото домакинство — условие, наложено от Добрек, който предпочиташе да ограничи възможностите да бъде шпионирай.
Готвачката бе служила в последно време при един от членовете на парламента, граф Солева. Добрек веднага телефонира на своя колега. Домоуправителят на граф Солева даде най-добри сведения за нея. Беше наета веднага.
Щом донесе багажа си, готвачката се залови за работа.
Добрек обядва и излезе.
Към единадесет вечерта, когато портиерката вече си бе легнала, новата готвачка на депутата Добрек предпазливо отвори градинската порта. Един мъж приближи.
— Ти ли си? — попита тя.
— Да, аз съм, Люпен.
Жената го въведе в стаята си на третия етаж, която гледаше към градината и веднага започна да се оплаква:
— Измами и все измами! Значи, не можеш да ме оставиш спокойна…
— Какво да се прави, мила Виктория. Когато ми потрябва лице с почтен вид и строги нрави, винаги си спомням за теб Това трябва да те ласкае.
— Защо не ме оставиш на мира! — изохка жената. — Хвърляш ме пак в устата на вълка, а отгоре на всичко се смееш…
— Какво рискуваш?
— Как какво рискувам? Всичките ми препоръки и свидетелства са фалшиви.
— Препоръките и свидетелствата винаги са фалшиви.
— Ами ако господин Добрек забележи това? Ако събере истински сведения за мен?
— Той вече събра сведения.
— Как? Какво каза?
— Това, че той телефонира на домоуправителя на граф Солева, при който ти вече си имала честта да служиш.
— Ох, божичко, изгубена съм…
— Домоуправителят на граф Солева те е обсипал с похвали.
— Как ще ме хвали, като очите ми не е виждал дори?
— За сметка на това пък аз съм ги виждал. Именно аз се настаних у граф Солева. Като е тъй, разбираш сама…
Виктория като че ли се поуспокои.
— Нека бъде волята Божия… Каква е ролята ми във всичко това?
— Ще ме настаниш тук на квартира. Можеш спокойно да ми предоставиш половината стая. Аз съм скромен, ще спя на дивана.
— А след това?
— Под мое ръководство ще предприемеш някои разследвания, които имат за цел…
— Които имат за цел?
— Намирането на един скъп предмет, за който вече ти говорих.
— Какво?
— Една кристална запушалка.