Тайнственото око

— А! Анжиенската афера! Значи тя знае, че аз съм замесен в тази афера! Това ще рече, че като идва тук…

— Не можах нищо да разбера от нея самата, но си помислих, че трябва да я приема.

— Добре си направил. Къде е?

— В салона.

Люпен бързо отвори вратата на гостната.

— Какви ги дрънкаш? — рече той на слугата. — Няма никой.

— Никой? — попита Ахил, като се втурна стремително в гостната.

Помещението наистина бе празно.

— О! Преди по-малко от десетина минути аз от предпазливост надникнах. Тя беше вътре.

— Къде беше, докато тази жена чакаше? — сърдито попита Люпен.

— В съседната стая, шефе. Нито за минутка не съм се махал от съседната стая. Дявол го взел, бих я видял, ако беше излязла…

— Но я няма…

— Очевидно… очевидно… — пъшкаше смаяният слуга. — Тя е изгубила търпение и си е отишла. Но по какъв начин, дявол го взел!

— По какъв начин? — каза Люпен. — Няма нужда човек да бъде магьосник, за да го свърши.

— Как?

— През прозореца. Ето, той е още открехнат. Ние, както знаеш, сме на първия етаж. Улицата вечер е почти винаги пуста… Няма никакво съмнение.

Люпен се озърна наоколо и се убеди, че нищо не бе взето, нито пък беше преместено. Впрочем, в стаята нямаше нито една скъпа вещ, нито пък някоя важна книга или каквото и да било, за да се обясни мистериозното изчезване на жената, която сама ги бе посетила. И все пак, защо бе станало това странно бягство?…

— Днес никой ли не се обади по телефона? — попита Люпен.

— Не.

— И писма ли няма?

— Има едно.

— Дай го!

— Аз, както винаги го сложих на камината. Стаята на Люпен имаше пряка връзка със салона, но той винаги държеше заключена вратата между двете помещения. Ето защо трябваше да мине през вестибюла. Тук именно беше стоял Ахил, когато жената беше избягала.

Арсен Люпен запали осветлението и отбеляза:

— Не виждам никакво писмо…

— Там е… Аз го сложих до чашата.

— Няма нищо.

— Навярно не търсите добре, шефе.

Ахил се зае да търси сам. Премести чашата. Повдигна часовника. Наведе се, но всичко беше напразно. Писмото го нямаше.

— Ай, дявол да го вземе! — мърмореше той. — Та тя го е откраднала! След като е взела писмото, си е обрала крушите. Ах, мръсницата…

Люпен възрази:

— Ти си полудял. Вратата от моята стая към салона винаги е заключена…

— Тогава кой може да вземе писмото, шефе?

Люпен се мъчеше да сдържи гнева и да сбере мислите си. След известно време попита:

— Ти разгледа ли това писмо?

— Да.

— Нищо особено ли нямаше в него?

— Нищо. Обикновен плик и адрес, написан с молив.

— А! С молив?

— Да, и като че ли беше съвсем набързо написано, по-скоро, бих казал — надраскано.

— Какъв беше адресът? Запомни ли го? — разтревожено попита Люпен.

— Да, запомних го, защото ми се стори малко смешен…

— Говори!

— „До Господин де Бомон Мишел“, такъв беше адресът.

Люпен силно разтърси слугата за раменете.

— Там е било написано „де Бомон“? Сигурен ли си? И „Мишел“ след „Бомон“?

— Точно така.

— Аха! — изръмжа Люпен със задавен глас. — Това писмо е било от Жилбер.

Люпен изглеждаше много блед. Лицето му беше напрегнато. Никакво съмнение, това писмо е било от Жилбер! Това бе знакът с който Жилбер от няколко години кореспондираше с него. Най-после той беше намерил възможност да прати от тъмничната си килия писмо. И ето че писмото беше задигнато. Какво съдържаше то? Какви инструкции даваше нещастният затворник? За каква помощ молеше той? Какъв проект на действие предлагаше?

Люпен разгледа стаята, която се намираше срещу салона. В нея имаше важни книжа. Ключалките не бяха бутнати. Можеше да се допусне, че жената е имала за цел само да вземе жилберовото писмо. Като се стараеше да запази спокойствие, Люпен продължи:

— Писмото дойде, докато тази жена бе тук, нали?

— Да. Тя тъкмо дойде, когато вратарят донесе писмото.

— Имаше ли възможност тя да види плика?

— Да.

Изводът идваше от самосебе си. Оставаше да се разбере как тази жена бе успяла да извърши самата кражба. Да се бе промъкнала от единия прозорец в другия отвън бе невъзможно, Люпен намери затворен плътно прозореца на своята стая. Да бе отворила общата врата на стаята и салона също бе невъзможно, тя беше не само заключена, но и залостена с две железа.

През стената не можеше да се мине. За да се влезеше някъде и да се излезеше оттам, нужен бе изход, а тъй като за извършване на кражбата посетителката бе имала само няколко минути, изходът трябваше да е външен, приготвен по-рано и известен на тази жена. Това предположение опростяваше нещата, като съсредоточаваше търсенията върху вратата. По стените нямаше нито камина, нито пък шкаф, за да можеше да се направи и прикрие някакъв проход.

Люпен се върна в салона и бавно започна да изучава вратата. В един миг той трепна. Бе забелязал, че една от шестте дъсчици, заковани върху напречните летви, не беше на мястото си. Люпен се наведе и видя две малки парченца тел, които стърчаха от двете страни на разместената дъсчица като зад рамката на портрет. Той махна телта и дъската се откачи.

Ахил извика от изненада. Люпен отбеляза: