Тайнственото око

Люпен имаше желание да му отправи една прощална фраза, последна, като онези, които в театъра винаги подхвърляха от дъното на сцената на излизане. Той искаше да регистрира блестящо излизане и доблестно да изчезне от действието. Но положението му бе тъй жалко, че намери за най-подходящо да нахлупи с юмрук шапката си и да последва Клеманс. През цялото време Люпен силно тропаше с крака по паркета.

— Нехранимайко проклет! — извика Люпен след като се озова на улицата и се обърна към прозорците на Добрек. — Нещастник! Непрокопсаник и негодник! Депутат! Ще ми платиш за това!

Люпен се задушаваше от яд, защото дълбоко в душата си съзнаваше силата на този нов неприятел и по никой начин не можеше да отрече превъзходството му до дадения момент.

Спокойствието на Добрек, увереността, с която се отнасяше към чиновниците от префектурата, презрението, с което позволяваше да го обискират, забележителното му хладнокръвие и поведение по отношение на новото лице, което го шпионираше и което бе Арсен Люпен, всичко това откриваше един уравновесен и силен характер, един проницателен и смел човек, уверен в себе си и в собствената си игра.

Но каква беше тази игра? С кого, кой беше партньорът му?

Арсен Люпен не знаеше нищо. Той се намеси в тази игра без нищо да разбира, без да знае колко далече бяха отишли противниците, без да има представа нито от позициите им, нито от оръжието им, нито от тайните на техните планове. Той все още не можеше да допусне, че целта на толкова неимоверни усилия беше една-едничка кристална запушалка!

Едно нещо го утешаваше. Добрек не го беше познал. Добрек предполагаше, че работи в полицията. Следователно, нито Добрек нито полицията подозираха намесата на трето лице. Това бе единственото обстоятелство, което даваше свобода на действията и което имаше важно значение.

Без да се бави нито минута, Люпен разпечата писмото на Добрек до главния секретар на префектурата. То съдържаше следните няколко реда:

„Край самия ти нос, под ръката ти беше, Прасвил. Ти дори си се докоснал до него! Още малко, и той щеше да бъде твой… Но си много глупав. И като си помисли човек, че не са намерили никой друг, освен теб, за да ме погуби! Бедна Францийо! Довиждане, Прасвил. И внимавай. По-добре е да не те уловя. Защото ще стрелям.

Добрек“

— 

„Край самия ти нос, под ръката“

 — повтори Люпен, след като прочете писмото. — Може би този хубостник пише самата истина. Най-елементарните и лесно достъпни скривалища са най-сигурни. Въпреки всичко, трябва да се разбере защо този Добрек се намира под такъв грижлив надзор, хубаво е да има сведения за него самия.

„Алексис Добрек, две години депутат от устието на река Рона, независим. Неопределени убеждения, но солиден авторитет между избирателите, благодарение на огромните суми, които харчи по време на изборите. Никакво състояние, но има къща в Париж, вили в Анжиен и Ница. Много влиятелен, обикновено постига онова, което иска, макар да не посещава министерствата и да няма нито приятели, нито познати в политическите среди.“

— Това е външната страна на въпроса — каза си Люпен след като прочете тази справка. — На мен ми трябва другата му визитка, интимната, полицейската, онази, която да ми представи личния му живот, онази, която ще ми позволи да правя по-свободни маневри в този мрак. Тогава ще се уверя, че ненапразно тъпча покрай този Добрек. Дявол го взел, времето си лети!

Една от квартирите на Люпен, в които той живееше в този си период, се намираше на улица Шатобриан, край Триумфалната арка. Там той беше известен под името Мишел Бомон. Убежището представляваше доста комфортно помещение. Служеше му преданият Ахил. Работата на слугата Ахил се състоеше в събиране на информацията, която изпращаха до Люпен по телефона неговите помощници.

Пред дома на улица Шатобриан някаква работничка с часове бе чакала Люпен. Съобщи му го слугата Ахил.

— Как? Че тук при мен никой не идва. Млада ли е?

— Не… Не вярвам.

— Не вярваш?

— Тя носи на главата си наметало вместо шапка и затова не се вижда лицето й. Не е особено елегантна, изглежда да е прислужничка или продавачка в магазин…

— Кого поиска да види?

— Господин Мишел Бомон — отговори слугата.

— Интересно. По какъв повод?

— Тя просто ми каза, че става въпрос за аферата Анжиен. Тогава си помислих…