Тайнственото око

— Без глупости! — каза си той, като мушна запушалката в джоба. — В тази дяволска работа глупостите са непоправими.

Люпен не снемаше очи от Виктория. Придружена от един прислужник в тълпата, тя преминаваше от тезгях на тезгях. Най-после застана край касата до Люпен.

Люпен даде знак на Виктория.

Тя го настигна в една пуста уличка.

— А ако ме следят?

— Не — уверено каза той. — Разгледах добре. Слушай, къде намери тази запушалка?

— В чекмеджето на нощната му масичка.

— Но ние нали търсихме там?

— Да, вчера сутринта аз търсих отново. Няма съмнение, че е сложена там тази нощ.

— Той ще иска да си я вземе оттам — отбеляза Люпен.

— Много е възможно.

— А ако не я намери?

Виктория настръхна.

— Отговори ми — каза Люпен, — ако не я намери, теб ли ще обвини за кражбата?

— Очевидно.

— Тогава побързай. Върви да я сложиш на същото място.

— Боже мой, боже мой! — изстена Виктория. — Дано не е забелязал. Дай ми я, бързо!

— Ето, вземи я — рече Люпен.

Той забърника в джоба на пардесюто си.

— Е, къде е? — попита Виктория, ръката й беше протегната.

— Няма я — простичко рече Люпен.

— Какво?

— Господи, няма я в джоба ми, взел я е някой…

Люпен избухна в смях, в който не проличаваше никаква горчивина.

Виктория се възмути.

— И се смееш! Сега?!…

— Какво искаш да правя? Това е наистина смешно. Ние вече не играем драма, а феерия! Вълшебно, приказно зрелище, феерия, като Хапчетата на дявола или Козият крак. Веднага щом ми останат няколко свободни седмици, ще напиша сценария Вълшебната запушалка, или Премеждията на бедния Арсен.

— Но все пак, кой я е взел?…

— Сама си е литнала… Изпарила се е от джоба ми…

Люпен каза с малко по-сериозен тон:

— Върни се, Виктория, и не се безпокой. Явно, някой е видял когато ми даваше запушалката, и като се е възползувал от блъсканицата в бакалницата, измъкнал я е от джоба ми. Всичко това доказва, че ни следят по-добре, отколкото предполагах и че съперниците ни са първокласни люде във всяко едно отношение. Още веднъж ти повтарям, бъди спокойна. Честните хора винаги имат последната дума. Друго имаш ли да ми кажеш?

— Да. Вчера вечерта, когато Добрек излезе, в къщата влезе някой. Видях сянката му в градината на светлината на моя прозорец.

— А портиерката?

— Тя още не си беше легнала.

— Това са хората на префекта, те продължават да търсят. До скоро виждане, скъпа Виктория… Ще ми помогнеш да вляза…

— Как, ти пак искаш да влезеш?…

— Какво рискувам? Стаята ти е на третия етаж. Добрек нищо не подозира.

— А другите?

— Другите? Ако те имаха интерес да ме изиграят, досега щяха да се опитат. Аз обаче ги притеснявам, това е всичко. Те не се страхуват от мен. Довиждане, мила Виктория, до пет часа.

Люпен го очакваше още една изненада. Вечерта Виктория му съобщи, че когато от любопитство отворила чекмеджето на нощната масичка, видяла там кристалната запушалка.

Този род чудеса вече не поразяваха Люпен. Той просто си каза:

— Значи, сложили са я на мястото й. И тази личност, която по необясним начин е проникнала в къщата, тази личност подобно на мен счита, че запушалката не бива да изчезва. Междувременно Добрек, който прекрасно знае, че го следят дори в стаята му, пак е оставил тази запушалка в чекмеджето, все едно, че не й придава никакво значение. Иди след всичко това си създавай мнение за обстановката…

Макар Люпен да не си беше съставил мнение за обстановката, той не можа да се въздържи от известни разсъждения. Те му даваха смътното предчувствие за светлина, което можеше да изпита човек с приближаването на края на тъмен тунел.

— Ще бъда господар на положението само ако се срещна с някой от отсрещната страна — реши Люпен.

Изминаха се пет дълги дни, които не му донесоха нищо ново. Призори на шестия ден Добрек прие някакъв господин. Това бе депутатът Лайбах, който също като предишните си колеги напразно пълзя в краката на депутата и в края на краищата му даде двадесет хиляди франка.

Минаха още два дни. Към два след полунощ Люпен, който бе притаил дъх на площадката на втория етаж, чу скърцането на вратата, която водеше от гостната в градината В тъмнината той успя да различи две лица, които се качиха по стълбите и се спряха на първия етаж, където бе стаята на Добрек.

Какво ли правеха там? В тази стая не можеше да се влезе, защото всяка вечер Добрек я залостваше здраво. На какво се надяваха?

Долу се вършеше някаква работа, Люпен различи глух шум. До него достигнаха откъслечни думи:

— Работи ли?

— Да, чудесно. Но по-добре е да отложим за утре, защото…

Люпен не чу края на изречението. Тайнствените посетители пипнешком се оттеглиха. Вратата след тях се затвори, а малко подир това хлопна и градинската порта.

„Все пак това е любопитно — помисли Люпен. — В тази къща, където Добрек тъй грижливо крие мърсотиите си и не без основание се пази от шпионаж, в тази къща всички проникват като във воденица. Мен ме пуска Виктория, тайните агенти на префекта ги въвежда портиерката. Кой помага на другите? Нима те могат да действуват сами? Каква смелост! Какво познаване на обстановката!…“