Тайнственото око

— Не — каза енергично жената. — Недейте усуква. Между нас би трябвало да има доверие и за да се получи това, трябва да бъдем абсолютно откровени. Ще ви дам пример. Добрек притежава един предмет с нечувана стойност, но този предмет е ценен не само по себе си, а затова, за което е предназначен. Вие знаете този предмет. Два пъти той беше в ръцете ви и двата пъти го вземаха от вас. Аз имам пълното право да мисля, че ако вие искате да получите този предмет, то е само за да използувате онова негово предназначение, което му приписвате. То е за да се възползувате от него за някакви свои облаги, естествено…

— Как така?

— Е, да, ей така — за да се възползувате от него съгласно намеренията си, личните интереси и навици на…

— На крадец и мошеник — довърши мисълта й Люпен.

Тя не възрази. Люпен се помъчи да отгатне какво мислеше тя по очите й. Какво искаше от него тази жена? От какво се страхуваше? Ако тя не се доверяваше, то не трябваше ли и той да се пази от нея? Два пъти тя бе грабвала от ръцете му кристалната запушалка, за да я върне на Добрек. Разкривайки козовете си, не рискуваше ли да попадне в лапите на Добрек? Но Люпен никога през живота си не бе виждал по-сериозни очи и по-искрено и открито лице.

Като престана да се колебае, той заяви:

— Целта ми е проста: освобождаването на Жилбер и Вошери.

— Истината ли казвате, истината ли казвате? — извика жената, като се разтрепера.

Беше го пронизала с поглед, пълен с безпокойство.

— Ако ме познавахте…

— Познавам ви… Зная поне кой сте… Вече няколко месеца се намесвам в живота ви, без вие и да подозирате за това. Но все още имам причини да се съмнявам…

Люпен произнесе уверено:

— Вие не ме познавате. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че аз няма да отстъпя пред нищо, докато двамата ми приятели Жилбер и Вошери не бъдат спасени от ужасната съдба, която ги чака. Вошери, не зная, — добави Люпен, — той е разбойник. Но Жилбер, Жилбер трябва да бъде свободен с цената на всичко. Ужасно е онова, което го чака…

Жената се хвърли като безумна към него.

— Как? Какво казвате? Ужасна съдба? Значи, вие мислите, мислите…

— Действително, мисля — Люпен разбра, че заплахата я бе развълнувала до смърт. — Смятам, че Жилбер ще загине, ако не получи помощ навреме.

— Мълчете, мълчете! — извика тя, като грубо го стискаше за раменете. — Мълчете… Забранявам ви да говорите така. Това е само ваше предположение…

— То е не само мое, но и на Жилбер…

— На Жилбер? Откъде знаете?

— От него самия.

— ОТ него?

— На света има само един човек, който може да го спаси. Той знае това. Този човек съм аз. Само преди няколко дни той с отчаяние ме позова на помощ. От затвора. Ето писмото:

Жената грабна листчето и прочете, заеквайки:

„Спасете ме, шефе… Загинал съм… Страх ме е… Елате на помощ…“

Жената изпусна писмото. Ръцете й безсилно увиснаха. После тя безчувствено се свлече на пода.

ГЛАВА V

ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМТЕ

Детето спеше в кревата. Майката неподвижно лежеше на шезлонга, където я беше сложил Люпен. Дишаше равномерно.

На ръката й Льопн забеляза венчална халка. На шията й имаше медальон. Той се наведе, и като го отвори, видя мъничка снимка. От нея го гледаха, четиридесетгодишен мъж и момче, по-скоро, юноша, облечен в костюм на гимназист. Лицето на юношата беше обрамчено с къдри.

— Да, така е — каза Люпен. — Бедната!

Ръката, която взе в своите длани, се стопляше. Очите на жената се отвориха, сетне пак се затвориха и тя промълви:

— Жак…

— Не се безпокойте, той спи… Всичко е наред…

Жената се разсъни съвсем. Тъй като продължаваше да мълчи, Люпен започна да й задава въпроси. Искаше да разбере все пак нещо от нея. Показа й медальона:

— Този гимназист е Жилбер, нали?

— Да — отвърна жената.

— Жилбер е ваш син?

Жената затрепера:

— Жилбер е по-големият мой син…

Значи така. Това бе майката на Жилбер. На Жилбер, затворника от Сант, обвинен в убийство, онзи, който правосъдието преследваше с такава жестокост!

Люпен продължи:

— А мъжът?

— Това е мъжът ми.

— Мъжа ви?

— Да, той почина преди три години.

Жената се изправи. Действителността, с всичките ужаси, които щеше да й поднесе, стоеше насреща й.

— Как се казваше вашият мъж?

Жената се поколеба за миг, но отвърна:

— Мерж.

— Викториен Мерж, депутатът?

— Да.

Настъпи дълго мълчание. Люпен не беше забравил шума, който тази смърт бе вдигнала. Преди три години, в кулоарите на парламента депутатът Мерж се беше застрелян, без да остави нито дума за обяснение. Никой не можа да разбере причината за това самоубийство.

— Вие не знаете ли защо се застреля вашият мъж?

— Не зная.

— А Жилбер?

— Не, Жилбер беше изчезнал няколко години по-рано. Мъжът ми го беше прокълнал и го беше изгонил от къщи. Тази скръб бе много голяма, но не тя беше причината за смъртта му.

— А коя?

Нямаше нужда Люпен да задава въпроси. Госпожа Мерж не можеше повече да мълчи. Тя с тъга заразказва: