Тайнственото око

По пладне, докато Добрек го нямаше, той разгледа вратата на долния етаж Веднага разбра всичко. Част от долните дъсчици на вратата се държеше само на две едва забележими места. Значи едни и същи хора бяха действували тук и на улица Шатобриан.

Люпен констатира също така, че тази работа е била направена много по-рано и че, както в неговата квартира, отворът предварително е изрязан, с оглед на по-благоприятни обстоятелства или непосредствена необходимост от влизане в стаята.

Денят, прекаран от Люпен в работа, бе на привършване. Но той щеше да узнае всичко! Щеше да разбере не само как противниците му използуваха тези отвори, но и кои именно бяха те. Той щеше да се сблъска с деятелните си съперници.

Попречи му нещо непредвидено. Вечерта Добрек, който още от обяд се оплакваше от преумора, се върна в десет часа. Както никога, той сложи резе на вратата на гостната. Щяха ли да могат нощните посетители да проникнат в такъв случай до стаята му?

След като Добрек изгаси лампата, Люпен почака около час, сетне за всеки случай, закрепи въжената стълба и зае поста си на площадката на втория етаж.

Не се наложи да чака дълго. „Онези“ дойдоха един час по-рано от миналата нощ и се опитаха да отворят вратата на гостната. Опитът беше несполучлив. Настана пълна тишина. Люпен беше решил, че похитителите вече са се отказали от намеренията си, когато нещо го накара да трепне. Някой се движеше, без с нищо да издава своето присъствие. Той нямаше да забележи това, до такава степен стъпките на това същество чезнеха в мекия килим на стълбите Но перилата, които държеше самия Люпен, бяха трепнали. Някой се качваше.

Неприятно чувство беше обзело Люпен. Той не чуваше нищо. Трептенето на перилата му подсказваше, че някой се приближава към него, но за усещането му не се получаваше никакво потвърждение. Все пак, някой се движеше. Възможно ли бе Люпен да изпадаше в халюцинация?

Това не продължи много време. Една странна подробност внезапно го порази. Стенният часовник беше ударил два часа. По звъна Люпен успя да отгатне, че това бе часовника в стаята на Добрек. Звукът обаче бе тъй ясен, сякаш между часовника и Люпен нямаше стена.

Той бързо се спусна по стъпалата и се приближи до вратата. Тя беше затворена, но долу в левия ъгъл имаше празнина. Отворът се беше образувал от липсващите дъсчици.

Люпен се уплаши. В този момент Добрек се обърна в кревата и продължи равномерното си похъркване. Люпен много ясно долови шумоленето на пребърквани дрехи. Нямаше никакво съмнение, че тайнственият посетител бе вътре и препипваше дрехите на Добрек до леглото.

„Надявам се, че работата ще се поизясни поне малко — помисли Люпен. — Но, дявол да го вземе, какво е това същество, как се е вмъкнало вътре в този тесен отвор?“

Нито за миг през главата му не мина мисълта, че след малко пред очите му щеше да се разкрие една проста истина, една очевидна и простичка истина.

Неприятелят на Добрек и противникът на Люпен в този момент щеше да бъде разобличен. Люпен беше на пътя му! Той щеше на свой ред да вземе задигнатата от спящия Добрек плячка.

Люпен забеляза тайнственото същество на няколко крачки от себе си, самият той беше прикрит добре, сгушен в най-тъмния ъгъл на стълбището. Онова, което виждаше в тъмнината, приближаваше предпазливо от стъпало на стъпало, като се придържаше за перилата на стълбата.

„Дявол да го вземе, с кого имам работа?“ — питаше се Люпен с разтуптяно сърце.

Развръзката приближаваше. Непознатият изглежда го усети, защото рязко се спря. Люпен се хвърли върху противника, но улови празно пространство. Не изгуби самообладание. Той веднага се спусна напред и хвана врага си, който вече бе стигнал вратата, която отвеждаше до градината.

Пленникът нададе вик на ужас. На виковете отвърнаха други. Те идваха иззад затворената врата.

— Дяволите да го вземат, какво е това? — зачуди се Люпен.

Той държеше в мощните си ръце нещо малко, трептящо и стенещо.

Нямаше време за губене. Отвън викаха. Добрек всеки миг можеше да се събуди. Той запуши устата на плячката си с носната си кърпа, пъхна я в пазвата си и се завтече по стълбите към трети етаж.

— Виж — каза той на Виктория, която бе будна. — Водя ти неукротимия главатар на нашите неприятели, Херкулес на отбора. Имаш ли биберон?

Той сложи на дивана едно дете на шест-седем годинки. Детето бе облечено в сиво трико с плетена шапчица на главата. Прелестното бледо лице изразяваше страх и бе облято в потоци от сълзи.

— Откъде го донасяш? — попита изумена Виктория.

— Хванах го на стъпалата, когато излизаше от стаята на Добрек — отговори Люпен, като напразно опипваше трикото на хлапето с надеждата, че малкия палавник бе скрил там нещо.

На Виктория й дожаля.

— Бедното ангелче! Боже, ръцете му са като лед! Не се бой, миличко, няма нищо лошо да ти направя, този господин също не е лош.

— Не — каза Люпен, — господинът не е лош никак, но има един друг господин, който ще се събуди ако отвън продължават да викат така. Чуваш ли ги, Виктория?…

— Кои са това?

Спътниците на младия Херкулес, бандата на неукротимия главатар.

— В такъв случай?…