Тайнственото око

— В такъв случай не искам да попадна в капан и ще офейкам. Идваш ли, мили мой Херкулес?

Той загърна детето с дебело вълнено одеяло така, че се виждаше само главата му, запуши му грижливо устата и помоли Виктория да го завърже като раница на гърба му.

— Аз съм добрият магьосник, хайде да полетим — каза той. — Не ти ли се вие свят?

Люпен се прехвърли през прозореца и стъпи на горния край на опънатата въжена стълба, която беше приготвил още на идване. След миг беше в градината.

През цялото време чуваше удари по вратата на къщата. Чудно бе, че Добрек не се беше събудил.

— Ако не въдворя ред, те всичко ще провалят — помисли Люпен.

Като се спря на ъгъла на къщата, той измери с очи разстоянието до градинската порта. Тя беше отворена. Отдясно се виждаше тротоара, където стояха противниците му, отляво бе будката на портиерката. Жената бе излязла от помещението и застанала на тротоара, ги молеше:

— Тихо де, по-тихо! Ще дойде…

— А, прекрасно! — каза един от онези. — Тази жена също е съучастница. Как само умее тя да върши няколко работи наведнъж!…

Люпен се спусна към портиерката, сграбчи я за шията и й каза задъхано:

— Детето е у мен, иди им кажи… Нека дойдат да си го вземат на улица Шатобриан!

Надолу по булеварда Люпен нае такси. Таксито вероятно беше наето от бандата. Спокойно, сякаш беше един от съучастниците, той седна в автомобила и заповяда да го закарат до вкъщи.

— Приятно ли беше пътуването? — попита той малкия, когато пристигнаха. — Искаш ли да нощуваш в дома на новия чичко?

Слугата му Ахил спеше. Люпен сложи детето да спи.

Детето лежеше като вцепенено. Малкото му личице беше проникнато от някакво изражение на суровост, в него имаше и страх, и желание да потисне страха, и порив да викне и да заплаче, и жалостиво усилие да сдържи този вик.

— Поплачи, миличко — каза Люпен. — От това ще ти поолекне…

Детето не заплака. Гласът на Люпен бе тъй мек и доброжелателен, че то се успокои и в притихналото му личице Люпен успя да долови нещо познато.

Приликата потвърждаваше някои от фактите, които от самосебе си се бяха свързали в ума на Люпен.

Ако не се мамеше, работата се изменяше рязко в желана посока, той беше на правилен път. Тогава…

Остър звън се понесе из къщата. Последваха още два.

— Ето, майка ти идва за тебе — каза Люпен на детето. — Не мърдай оттук.

Люпен изтича към вратата и с размах я отвори. Жената се втурна у дома като луда.

— Сина ми! — викна тя. — Къде е сина ми?

— В моята стая — спокойно каза Люпен.

Без повече да разпитва, жената се затича към стаята на Люпен. Това подсказваше, че пътят й беше познат.

— Младата дама със сиви коси — промърмори Люпен. — Приятелка и враг на Добрек. Точно така, както си мислех…

Люпен се приближи до прозореца и вдигна пердето. Двама мъже се разхождаха на отсрещния тротоар. Бяха Льобалу и Гроняр.

— Те дори не се крият — отбеляза Люпен. — Това е добър признак. Те може би смятат, че трябва да се подчиняват на шефа си. Остава само сивокосата дама. Тя ще бъде по-трудна.

Той намери сина в прегръдките на своята майка. Тя с неспокойни и мокри от сълзите очи мълвеше:

— Не те ли боли нещо? Сигурен ли си? Колко ли си се страхувал, малки мой Жак?!…

— Храбро дете! — заяви Люпен.

Без да отвърне, тя опипваше трикото на детето, както най-напред беше направил това Люпен, да види дали малкият беше успял в среднощната мисия. Жената тихо попита нещо детето.

— Не, мамо… казвам ти, не — каза малкият.

Тя го погали, целуна го. Измъченото от умора и напрежение дете скоро заспа. Жената още дълго време стоя надвесена над него, макар че и тя явно имаше нужда от сън и почивка.

Люпен не прекъсна нейните размисли, той само я наблюдаваше. Тъмни виолетови кръгове под очите, появяващи се бръчки. Но той я намери за по-хубава, отколкото бе мислил. Тя беше красива с онази трогателна хубост, която само страданието можеше да даде на по-чувствителния човек.

Жената изразяваше толкова голяма печал, че в порив на искрена нежност Люпен се доближи до нея и каза:

— Не знам вашите планове, но каквито и да са те, вие явно имате нужда от помощ. Няма да успеете сама.

— Аз не съм сама.

— О, имате предвид онези двамата долу ли? Познавам ги. Те не влизат в сметката. Можете да разчитате на съдействие от моя страна. Спомняте ли си вечерта в театъра? Тогава в ложата вие бяхте готова да ми кажете нещо. Кажете го.

Жената обърна към него очи, дълго го разглежда и, сякаш нямаше сили в себе си да потисне някаква чужда воля, едва доловимо прошепна:

— Какво знаете? Какво знаете вие за мен?

— О, много неща. Името ви не зная, но зная…

Жената с рязко движение прекъсна Люпен, после с внезапна решителност рече:

— Всичко, което знаете, е без полза, то няма никакво значение. Но какви са вашите планове? Вие ми предлагате помощ. С каква цел? Щом не мога нищо да предприема, без да ви срещна по пътя си, вие гоните някаква цел. Каква е целта ви?

— Каква?… Боже мой, струва ми се, че поведението ми…