Тайнственото око

— Ето адресът на склада: улица Шарл Лафит 95, Ньойл. Достатъчно е само да позвъниш.

— А ако не дойда аз, а изпратя Прасвил?

— Ако изпратиш Прасвил, мястото е разположено тъй, че ще видя идването му — рече Люпен. Ще имам време да се спася, но ще запаля снопове слама и сено, и твоите часовници, готически девизи и така нататък, ще отидат по дяволите.

— Но ще изгори и складът ти…

— Все ми е едно. Полицията вече го надзирава. Както и да се погледне на работата, аз го напускам.

— Коя е гаранцията, че това не е капан?

— Можеш най-напред да изнесеш мебелите, а след това да ми предадеш детето. Аз имам доверие…

— Добре, ти всичко си предвидил. Ще получиш детето, Кларис ще живее и ние всички ще бъдем щастливи. Сега мога да ти дам само един съвет: вдигай си парцалите колкото се може по-скоро!

— Още не.

— А?

— Казвам, още не.

— Но ти си луд! Прасвил е на път.

— Ще почака. Още не съм свършил.

— Как? Какво още ти трябва? Кларис ще получи сополанкото. Не ти ли стига това?

— Не.

— Защо?

— Остава още един син.

— Жилбер ли?

— Да.

— Е, и какво?

— Искам да спасиш Жилбер.

— Какво казваш? Аз да спася Жилбер?

— Можеш да го направиш, стига да ходатайстваш…

Добрек, който пазеше спокойствие до този момент, избухна:

— Не, не, никога няма да направя това! Не разчитай на мен!

Крайно възбуден, той започна да се разхожда из стаята, като правеше своите странни стъпки — клатеше се наляво-надясно като див звяр, подобно на някоя мечка с несръчна походка.

С изкривено от злоба лице, Добрек викна:

— Нека дойде тук! Нека дойде и да измоли живота на сина си! Нека дойде — но без оръжие, както последния път! Нека дойде тази жена! Да се помоли, покорна и укротена! Тогава ще видим… Жилбер? Ешафодът? Съдът? Но в това е моята сила! Двадесет години чакам часа. Да спася Жилбер? О, ти не познаваш Добрек!…

Добрек диво и отвратително се засмя. Жертвата беше на една ръка разстояние от него. Дълго време той я беше преследвал.

Люпен се въздържаше пряко сили. Каза:

— Слушай…

Тъй като Добрек, загубил търпение, започна да се изскубва, той го хвана за раменете с онази свръхчовешка сила, която Добрек познаваше и беше изпитал върху себе си в ложата на театър Водевил. След като го принуди да стои неподвижен, Люпен произнесе съвсем ясно:

— Последна дума.

— Хабиш си времето напразно — измърмори депутатът.

— Последна дума. Слушай, Добрек. Забрави госпожа Мерж, откажи се от всички глупости и цялото си безумство, които страстта те кара да вършиш. Остави всичко това, и мисли за собствения си интерес…

— Собственият ми интерес! — засмя се Добрек. — Той винаги е бил в съгласие със самолюбието ми и онова, което наричам страст.

— Досега, може би. Не повече, не. Аз вече се намесих в цялата работа, Добрек. Тук има нещо, което ти пренебрегваш. В мен няма грешка! Жилбер е мой приятел. Той трябва да бъде спасен. Направи каквото ти казвам, употреби влиянието си. И ти обещавам, чуваш ли, заклевам ти се, ще те оставим на мира. Искам само спасението на Жилбер — нищо повече. Ще бъдеш свободен да правиш каквото си искаш. Спасението на Жилбер, Добрек. Иначе…

— Иначе?

— Иначе — война, страшна война, неумолима война, тя е сигурно поражение за теб.

— Какво значи това?

— Значи, че ще взема от теб списъка на двадесет и седемте.

— Мислиш ли?

— Кълна ти се.

— Това, което не можа да направи Прасвил с цялата си шайка, Кларис Мерж, изобщо никой, това ще направиш ти?

— Ще го направя.

— Защо? Има ли причина?

— Да.

— Каква?

— Аз се казвам Арсен Люпен.

Люпен пусна Добрек, но не го изпускаше от очи. Добрек изрече с упорство:

— А аз се казвам Добрек. Целият ми живот е една ожесточена борба: катастрофи, разорение — победа. Срещу мен е полицията, правителството, Франция, светът. Още един неприятел, нищо страшно в това. Някой си Арсен Люпен! Колкото по-ловки и повече са моите неприятности, толкова по-интересна става играта. Ето защо, превъзходни ми господине, вместо да накарам да арестуват ваша милост, което и трябва да направя, давам ви поле за действие и милостиво ви напомням, че останаха само три минути. Трябва вече да изчезвате оттук!

— Значи, не?

— Не.

— Няма ли да направиш нищо за Жилбер?

— Напротив, ще продължавам да правя онова, което върша от арестуването му досега, ще настоявам пред министъра на правосъдието процеса да се води колкото се може по-бързо, и то в този смисъл, който на мен ми харесва.

— Как! — извика вън от себе си Люпен. — Та нали всичко е по твоя вина…