Тайнственото око

— Боже мой, аз имам коз. Това е главата на сина. И го играя. Като получа смъртна присъда за Жилбер и помилването, благодарение на моето влияние изтече, можеш да бъдеш сигурен, господин Люпен, че майчето няма да има нищо против да се нарича госпожа Алексис Добрек. Този щастлив изход за мен е неизбежен, независимо от това, дали ти си съгласен, или не. Всичко, което мога да направя за теб, е да те взема за шафер на сватбата. Харесва ли ти това? Не? Ти проявяваш упорство в своите мрачни желания. Е, добре, успех! Поставяй капани, хвърляй мрежи, точи ножа и прелиствай ръководствата за крадци. Това ще ти бъде нужно. Е, засега стига. Правилата на шотландското гостоприемство ми позволяват да те изхвърля навън.

Люпен доста дълго стоя мълчалив. С устремени в Добрек очи, той като че ли измерваше ръста на противника, пресмяташе тежестта му, оценяваше физическата му сила.

Измина се повече от половин час. Люпен бръкна в джоба си. Същото направи Добрек. Люпен хладнокръвно извади златна бонбониера, отвори я и я протегна към Добрек:

— Искаш ли бонбон?

— Какво е това? — учуден запита Добрек.

— Бонбони Жеродел.

— За какво са ми?

— За хремата, която ще хванеш.

Като се възползува от объркването, което произведе неочакваната му постъпка, той бързо грабна шапката и се измъкна от стаята.

„Безспорно, бит съм по всички фронтове — каза си той, като минаваше през вестибюла. — Поне успях да се пошегувам. Да чакаш нещо по-така и да получиш бонбон Жеродел… Тази стара маймуна остана с пръст в устата.“

Той едва успя да затвори градинската порта, и пред къщата спря автомобил. От колата бързо слезе човек, последван от други. Люпен позна Прасвил.

„Поздравявам ви, господин секретар — промърмори на себе си Люпен. — Предчувствувам, че един ден съдбата ще ни срещне. Ако сега имах повече време, бих останал да изчакам излизането ви и ви бих проследил, за да разбера на кого ще предаде детето Добрек. Но бързам. При това, не се знае дали Добрек няма да си послужи с телефона. Впрочем, нека не си губим времето и нека се присъединим към Виктория, Ахил и скъпоценния куфар.“

След два часа Люпен вече стоеше край склада и видя Добрек, който излизаше от съседната улица и недоверчиво приближи.

— Вашите вещи са тук, господин депутат — каза Люпен, като отвори вратата. — Можете да ги проверите. Наблизо има таксита. Остава ви само да повикате един камион. Къде е детето?

Добрек най-напред прегледа вещите, после заведе Люпен до булевард Ньойл, където Жак и две дами с воал ги очакваха.

Люпен отведе детето до автомобила си, където беше Виктория.

Всичко бе извършено бързо, без приказки, движенията бяха пресметнати и сякаш заучени като в театър.

Според обещанието си, в десет часа вечерта Люпен върна детето на майка му. Трябваше да извикат лекар, детето беше силно възбудено и изплашено.

Минаха цели две седмици, докато то се оправи дотолкова, че да издържи ново преместване, което Люпен считаше, че трябва да се направи. Под наблюдението на Люпен, пътуването беше направено с всички предпазни мерки.

Той заведе майката и сина в Бретан, на морския бряг и ги остави на грижите на Виктория.

„Най-сетне между мен и Добрек няма никой — каза си той. — Стига. Ние извършихме достатъчно глупости, без да направим крачка напред, а след седмица Вошери и Жилбер ще бъдат изправени пред съда.“

Той беше най-много ядосан заради това, че Добрек беше разкрил жилището му на улица Шатобриан и бе съобщил за това на полицията. Полицията беше претърсила жилището, бе установила, че Люпен и Мишел Бомон са едно и също лице и, открила някои от неговите книжа, по-настойчиво, отколкото винаги, започна да търси Люпен, който бе принуден наново да организира цялата си дейност, да я постави на нови основи.

Омразата му към Добрек нарастваше. Той имаше само едно желание, да хване Добрек здраво в ръцете си, да го държи на свое разположение и доброволно, или насила да изтръгне неговата тайна.

Всеки ден Льобалу и Гроняр изучаваха пътя, който Добрек изминаваше от вкъщи до парламента и от дома си до клуба. Трябваше да се избере най-пустата улица и най-удобния час, за да отвлекат Добрек с автомобила.

От своя страна, Люпен приспособяваше в една голяма градина близо до Париж стара постройка, която напълно отговаряше на всички условия за безопасност. Той я нарече „клетката на маймуната“.

Добрек бе предпазлив. Той всеки път менеше маршрута си, вземаше ту метрото, ту се качваше на трамвай. Клетката оставаше празна.

Люпен измисли друг план. Той извика от Марсилия един от приятелите си, Брендебоа, почтен бакалин, който живееше в изборния район на Добрек и се занимаваше с политика.

Брендебоа предупреди Добрек за посещението си и депутатът подчертано сърдечно прие почтения си избирател. Решиха да обядват заедно следващата неделя.

Избирателят предложи да отидат в една малка гостилничка на левия бряг на Сена, където човек можеше чудесно да се нахрани. Добрек прие предложението.

Съдържателят на тази гостилничка беше човек на Люпен. Отвличането не можеше да претърпи несполука.

Междувременно започна процесът.