Тайнственото око

Вероятно мнозина все още добре помпят непонятното пристрастие, с което председателят на съда се беше отнесъл с Жилбер. Единствен Люпен разбираше, че това се държеше на намесата на Добрек.

Поведението на двамата обвиняеми се различаваше коренно. Вошери бе мрачен, мълчалив, признаваше всичко цинично, с къси иронични изрази, предизвикателно изброяваше миналите си престъпления. Но той отричаше участието си в убийството на лакея Леонард и винеше за него Жилбер. По този начин той искаше, като свърже съдбата си със съдбата на Жилбер, да накара Люпен да освободи двамата.

Колкото до Жилбер, откритото лице и мечтателните меланхолични очи на когото спечелиха общи симпатии, той не умееше да избегне нито уловките, които му правеше председателя на съда, нито да се защищава от лъжите на Вошери.

Жилбер плачеше, говореше много или мълчеше, когато трябваше да говори. Освен това, защитникът му, един от най-добрите адвокати в последния момент се разболя ( и в това Люпен видя намесата на Добрек) и бе заменен от някакъв секретар, който бе лош защитник, придаде неприятен обрат на делото и не съумя нито да предразположи съдиите, нито да изглади впечатлението, дошло от обвинителния акт и защитата на Вошери.

Люпен, който присъствуваше на последното съдебно заседание, не се съмняваше в резултата. Двойната смъртна присъда бе сигурна.

От самото започване на следствието, до произнасянето на присъдата, процесът беше насочен изцяло срещу Люпен, макар че поради липса на доказателства, лично него да не го вместваха в делото. В лицето на приятелите му искаха да накажат него самия, знаменитият симпатичен бандит, чийто престиж трябваше да бъде опетнен пред тълпата. Екзекуцията на Вошери и Жилбер щеше да сложи край на легендата. Ореолът на Люпен щеше да бъде премахнат.

Люпен… Люпен… Арсен Люпен… В продължение на четири часа съдът произнасяше все това име. Прокурорът, председателят, съдиите, адвокатите, свидетелите — всички го обиждаха с ругатни, оскърбления, правеха го отговорен за всичко. Люпен, грабителят Люпен, главатарят на банда, фалшификаторът на пари, подпалвачът, рецидивистът, бившият каторжник. Люпен убиецът, Люпен, опетненият с кръвта на жертвата, Люпен подло оставаше в сянка, след като беше пратил другарите си на ешафода!

— Ах, те добре знаят какво правят! — мислеше той. — Жилбер ще плати дълга ми. Истинският виновник съм аз.

Страшната драма се продължаваше.

В седем часа вечерта, след продължително заседание влязоха в съдебната зала. Съдът отхвърляше всякакви смекчаващи вината обстоятелства.

Доведоха двамата обвиняеми.

Прави, залитащи и бледи, те изслушаха смъртната присъда. В тишината надвисна гласът на председателя:

— Имате ли нещо да добавите, Вошери?

— Не, господин председател! От тази минута, в която осъдихте заедно с мен и другаря ми, аз съм спокоен. Ние и двамата сме стъпили на едно и също стъпало. Значи, шефът ще трябва да намери начин и двамата да спаси.

— Шефът?

— Да, Арсен Люпен.

Сред публиката се изсмя някой. Председателят отново попита:

— А вие, Жилбер?

Сълзи се търкаляха по бузите на нещастника, той промърмори нещо неразбираемо. Тъй като председателят повтори въпроса си, той трябваше да отвърне. Направи го с треперещ глас:

— Мога да кажа, господин председател, че съм виновен за много работи. Извършил съм не едно зло и от все сърце се разкайвам за това. Но никога не съм убивал. Не искам да умра…

Той залитна, поддържан от охраната. Чуха го да произнася като дете, което вика за помощ:

— Шефе, спасете ме! Спасете ме! Не искам да умирам!

Тогава в тълпата, сред общото вълнение се разнесе глас, който заглуши всички шумове:

— Не се страхувайте, дете, шефът е тук.

Настъпи смут, последван от блъсканица. Полицията и агентите нахлуха в залата. Като автор на вика беше посочен един дебел човек с червено лице, който се бранеше с крака и юмруци.

Разпитан веднага, той каза името си: Филип Банел, служещ в бюрото за погребения. Той заяви, че един от съседите му му предложил банкнота от сто франка, за да произнесе в един момент фразата, записана на листче. Можеше ли да откаже?

Филип Банел бе освободен.

В това време Люпен, който, от само себе си се разбира, най-усърдно беше съдействувал за задържането на този човек, излезе от съдебната зала с тревога в сърнето. Той намери на кея автомобила си и седна в него тъй отчаян, че трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си. Викът на Жилбер, пълният му с отчаяние глас, изпитото му лице — всичко това преследваше Люпен, струваше му се, че никога в живота си не би го забравил. След някое време беше в новото си жилище на площад Клиши. Там трябваше да почака Льобалу и Гроняр, с които същата вечер щяха да извършат отвличането на Добрек.

По едно време се позвъни. Той отвори вратата и ахна. Пред него стоеше Кларис Мерж. Кларис се бе върнала от Бретан и бе чула за произнасянето на присъдата.

Като се овладя, без да й даде да каже и дума, Люпен каза:

— Е, да, да… Това беше предвидено. На него ние не можехме с нищо да попречим. Сега трябва да отстраним злото. Тази нощ, тази нощ това ще бъде направено.