Тайнственото око

— Той е — каза си Прасвил, който за миг се беше изплашил да не би Люпен да му изпрати някой друг господин Никол. — Щом се явява лично, той не подозира, че самоличността му е вече разкрита.

Прасвил за трети път произнесе:

— Все пак, какво нахалство!

Той затвори вратата и повика секретаря си.

— Господин Лартиг, ще приема едно много опасно лице, което по всяка вероятност ще се наложи да излезе от кабинета ми само с белезници. Бъдете любезен, веднага щом влезе, да вземете необходимите мерки. Предупредете десетина инспектори и ги настанете в приемната. При първото позвъняване ще влезете всички с револвери и ще обкръжите лицето. Разбрахте ли?

— Да, господин главен секретар.

— Главно, не се колебайте. Моля, поканете сега господин Никол в кабинета ми.

Веднага щом се озова сам, Прасвил покри с няколко листа хартия електрическия звънец на масата си и постави зад една преграда от книги два огромни револвера.

„Сега — каза си той, — ще играем здравата. Ако списъкът е в него, ще го пипнем. Ако не е, ще хванем него самия. При добър късмет, ще получим и едното и другото. Люпен и списъкът на двадесет и седемте, в един ден, особено след скандала от сутринта, ето кое ще ме издигне в очите на всичките ми началници.“

На вратата се почука. Той извика:

— Влезте!

И стана с думите:

— Влезте де, господин Никол.

Господин Никол боязливо се вмъкна в стаята, седна на крайчеца на посочения му стол и на пресекулки изрече:

— Идвам да продължа… вчерашния ни разговор… Извинете, че закъснях, господине.

— Един момент — каза Прасвил.

Той направи няколко бързи крачки, отвори вратата и каза на секретаря:

— Господин Лартиг, забравих да ви предупредя да наблюдавате коридорите и стълбите, може да има скрити съучастници.

Прасвил се върна, настани се удобно като за дълъг и интересен разговор, и започна:

— И тъй, вие казвахте, господин Никол?…

— Казвах, господин главен секретар, че се извинявам задето ви накарах да чакате снощи. Задържаха ме обстоятелствата. Госпожа Мерж, най-напред…

— Да, госпожа Мерж, която трябваше да придружите.

— О, да, аз трябваше също така да се грижа за нея. Вие разбирате нейното отчаяние. Синът и Жилбер тъй близо до смъртта!… И то, каква смърт! Само едно невиждано чудо можеше да го спаси… Самият аз се покорявах на неизбежното… Нали? Когато съдбата се опълчва срещу вас, започвате да губите кураж.

— Но на мен ми се стори — забеляза Прасвил, — че когато ме напуснахте, имахте твърдото намерение да изтръгнете на всяка цена тайната от Добрек.

— Разбира се. Но Добрек не беше в Париж.

— Какво говорите!

— Не. Аз го накарах да пътува с автомобил.

— Значи, вие имате автомобил, господин Никол?

— Да. Случайно го купих. Една машина, отдавна излязла от мода. И тъй, той пътуваше с автомобил, или поточно, върху покрива на един автомобил, в дъното на един кош, където го бях затворил. А автомобилът, уви, можа да пристигне едва след екзекуцията. Тогава…

Прасвил смаяно изгледа господин Никол. Ако за него съществуваше и най-малкото съмнение кой седеше отпреде му, то този начин на действие спрямо Добрек окончателно би разбил на пух и прах колебанията му. Майка му стара! Да затвори някого в кош и да го мъкне върху покрива на автомобил!… Само Люпен можеше да си позволи подобна прищявка, само той можеше да разказва за нещо подобно с такова върховно спокойствие!

— Какво решихте тогава? — попита Прасвил.

— Реших да намеря друг начин.

— Какъв?

— Но, господин главен секретар, струва ми се, вие знаете това също така добре, както и аз.

— Как?

— Нима не присъствувахте на екзекуцията?

— Да, бях.

— В такъв случай вие не може да не сте забелязали, че Вошери и палачът бяха ранени, единият смъртно, а другият — леко. Вие трябва да разберете…

— А! — слисано рече Прасвил. — Вие си признавате, че сте стреляли… днес, сутринта…

— Размислете сам, господин главен секретар. Можех ли да избирам? Изследваният от вас списък на двадесет и седемте беше фалшив. Добрек, който притежаваше истинския, можеше да пристигне само няколко часа след екзекутирането. Значи, оставаше ми само едно средство да спася Жилбер и да постигна помилването му: да задържа с няколко часа изпълнението на смъртната присъда.

— Очевидно.

— Нали? Като застрелях това безчестно говедо, този закоравял престъпник Вошери, и като раних палача, аз всях паника и безредие, тоест, направих морално и физически невъзможно екзекутирането на Жилбер и спечелих няколко часа, които ми бяха необходими.

— Очевидно… — повтори Прасвил.

Люпен продължи:

— Нали? По такъв начин всички — правителството, държавният глава и аз получихме възможността да обсъдим по-добре цялата работа. Помислете си само, да се екзекутира невинен човек! Можех ли да допусна това? Не, по никакъв начин. Трябваше да се действува. Аз действувах. Какво мислите за това, господин главен секретар?

Прасвил мислеше много неща, и особено, че господин Никол даваше доказателство за една страшна безочливост, за такава безочливост, че той имаше основание да се запита, дали наистина трябваше да се бърка господин Никол с Люпен и Люпен с Никол.