Тайнственото око

Зъбите му тракаха така силно, че думите едва се разбираха. Той се остави да го подготвят, изповяда се, изслуша службата и после, поуспокоен и послушен, с глас на подчиняващо се дете, изстена:

— Трябва да кажа на майка си, че й искам прошка.

— Майка ви?

— Да… Нека напишат думите ми във вестниците… Тя ще разбере… Тя знае, че не съм убивал. Но аз искам прошка за скръбта, която й причиних. Също така…

— Също така?

— Е, добре, ще ви кажа: искам шефът да знае, че не съм изгубил доверие…

Той изгледа присъствуващите един след друг със смътната надежда, че един от тях внезапно ще се окаже шефа, предрешен, неузнаваем, готов да го отнесе със силните си ръце.

— Да — меко каза той, — още вярвам, дори в този момент… Нека знае това… Сигурен съм, че не ще ме остави да умра… сигурен съм в това…

По погледа на втренчените му очи се отгатваше, че той вижда Люпен, че чувствува сянката на Люпен да скита наоколо. Нямаше нищо по-трогателно от гледката на това дете, облечено в усмирителна риза, с вързани ръце и крака, обкръжено от хиляди хора, което палачът вече държеше с твърда ръка и което все пак се надяваше.

Мъка сви сърцата на мнозина от присъствуващите, в очите на някои от тях се показаха сълзи.

— Бедното момче! — чу се шептене.

Обхванат от всеобщото вълнение, като мислеше за Кларис, Прасвил тихо повтори:

— Бедното момче…

Адвокатът на Жилбер плачеше и не преставаше да повтаря:

— Днес ще умре един невинен човек. Приготовленията свършиха. Тръгнаха. Двете групи се съединиха в коридора.

Веднага щом видя Жилбер, Вошери ухилен извика:

— Е, малкия, шефът май ни заряза.

И прибави онези думи, които никой, освен Прасвил, не успя да разбере:

— Сигурно шефа предпочита да сложи в джоба си облагите от кристалната запушалка.

Слязоха по стълбите. Спряха пред канцеларията, за да изпълнят някои формалности. Поеха през двора… В широко отворените врати на затвора се мярна слабата светлина на деня, те чак сега откриха дъжда, улицата, силуетите на къщите, чуха в далечината шума от гласове на фона на ужасната тишина.…

Тръгнаха към ъгъла на булеварда покрай стената.

Още няколко крачки… Вошери спря и отстъпи крачка назад. Той беше видял!

Жилбер едва се влачеше, обронил глава на гърдите си, поддържан от пазача и свещеника, свещеникът му даваше да целуне кръста.

Гилотината стоеше пред тях.

— Не, не — дърпаше се Жилбер. — Не искам… Не съм убивал… не съм убивал… Помощ! Помощ!

Зовът се изгуби в пространството.

Палачът направи знак. Хванаха Вошери и го помъкнаха, почти тичешката.

Внезапен и страшен гърмеж проехтя от отсрещната къща.

Помощниците на палача се спряха.

Товарът, който те мъкнеха, се преви одве.

— Какво има? Какво му е? — посипаха се въпроси.

— Ранен е…

Кръв обагряше лицето на Вошери. Той мърмореше, сякаш беше в несвяст:

— Толкова си му е… благодаря, шефе, благодаря… сега няма да ми отрежат главата… благодаря, шефе!… О, какъв прекрасен човек!…

— Свършвайте с него! Занесете го там! — чу се глас от всеобщата бъркотия.

— Но той е мъртъв!

— Вървете… Нека свършат с него!

В малката групичка съдии, чиновници и агенти объркването бе на върха си. Всеки издаваше заповеди.

— Нека го екзекутират!… Правосъдието да изпълни дълга си!… Никой няма право да отстъпва!… Това са страхливци!… Нека го екзекутират!

Свещеникът протестираше, няколко агенти пазеха Жилбер. Помощник-палачите вдигнаха трупа и го понесоха към гилотината.

— Вървете! — викаше слисаният разпоредител с прегракнал глас. — Вървете!… А после и другия… Бързайте!…

Разпоредителят не довърши. Разнесе се втори гърмеж. Той се заклати, падна и изстена:

— Нищо… ранен съм… ранен съм в рамото… Продължавайте… Сега е ред на другия да умре!…

Помощник-палачите се бяха разбягали. Край гилотината се появи празнина. Префектът на полицията, който единствен беше запазил хладнокръвие, командуваше високо. Той събра хората си и започнаха да изтикват обратно към портите на затвора съдиите, чиновниците, осъдения на смърт, свещеника и всички онези, които само преди две-три минути бяха минали под свода на затворническата врата.

В същото време отряд агенти, инспектори и войници се втурнаха в малката къща, на първия етаж на която се виждаха две затворени в този час бакалии. След първия изстрел хората бяха видели в прозорците на трети етаж човек с пушка в ръце.

Стреляха по него с револвер, без да улучат. Мъжът спокойно стоеше, вдигна пушката, прицели се и пак гръмна.

След това изчезна от погледа.

В това време долу започнаха да чупят вратата. Тя бързо подаде.

Спуснаха се по стълбите, но едно препятствие скоро ги спря. На втория етаж, на стълбището бяха натрупани мебели, кресла, столове и легла, истинска барикада. Бе нужно време нападателите да си разчистят пътя. Това направи цялото преследване безсмислено. Когато достигнаха до третия етаж, някъде отдалече се чуваше глас:

— Оттук, приятели! Още осемнадесет стъпала. Хиляди извинения за безпокойствието, което ви причинявам!