Тайнственото око

Цялата ужасна нелепица бе там, че избраната жертва бе този нещастен Жилбер, който беше невинен за престъплението, заради което щеше да заплати с живота си! Нямаше ли в това нещо трагично, нещо, което още повече изтъкваше безсилието на Люпен?

Съзнанието за това безсилие проникна така дълбоко в него, че той вече не можеше да бъде сразен от следната телеграма на Льобалу: „Моторът повреден. Доста дълга поправка. Ще пристигнем утре сутринта“.

Люпен не си мислеше да се опълчва срещу решението на съдбата. Той погледна Кларис. Тя спеше спокойно. Забравата, изписана на лицето и, забравата на превратностите в живота му се стори тъй примамлива, че в пристъп на смъртна умора, той грабна шишенцето и изпи останалата половина от приспивателното.

После отиде в стаята си, легна в леглото и позвъни на слугата:

— Иди си легни, Ахил. Не ме буди под никакъв предлог.

— Шефе, значи вече нищо не може да се направи за Жилбер и Вошери?

— Нищо.

— И те ще загинат?

— Да.

След двадесетина минути Люпен заспа.

Беше десет вечерта.

* * *

Тази нощ около затвора бе шумно. В един след полунощ булевард Арго и уличките наоколо вече се пазеха от агенти, които пускаха минувачите само след мъчителен, дълъг и истински разпит.

Дъждът се лееше като из ръкав. Изглеждаше, че любителите на зрелища нямаше да бъдат много. Към три часа всички кръчми по специално нареждане бяха затворени, по тротоарите бяха настанени два отряда пехотинци, за всеки случай, на булевард Арго бе дислоциран цял батальон войници. Между войските се виждаше конна стража, разхождаха се офицери и чиновници от полицейската префектура.

Гилотината бе вдигната насред площадката, която се бе образувала на ъгъла на булеварда и улицата.

Към четири часа тълпата се събра, въпреки проливния дъжд. Запалиха се фенери, тук-таме се чуваха недоволни възгласи: гредите на гилотината не се виждаха добре от последните редици на нарастващата навалица.

Появиха се няколко екипажа, с които пристигнаха официалните лица, облечени в черно. Разнесоха се аплодисменти, подсвирквания. Това даде повод на конната стража да разпръсне тълпата така, че на повече от триста метра покрай гилотината не остана жива душа.

Множеството внезапно притихна. В тъмнината се показа нещо бяло.

Дъждът спря.

В края на коридора, образуван в гъмжилото от народ, където се намираха килиите на осъдените на смърт, тихичко разговаряха няколко души, облечени в черно. Един от хората беше Прасвил. Той разсейваше опасенията на прокурора на републиката:

— Не, не. Уверявам ви, всичко ще мине без всякакъв инцидент.

— Не са ли ви докладвали за нещо подозрително, господин главен секретар?

— Не. Нищо подозрително не може да има, защото ние държим Люпен.

— Възможно ли е това?

— Да, ние знаем неговото убежище. Къщата на площад Клиши, където той живее и където снощи се върна към седем часа, е обградена отвсякъде. Освен това, аз зная плана, който той е намислил, за да спаси двамата свои съучастници. Този план пропадна в последния миг. И така, нека правосъдието да върви спокойно по пътя си, нямаме поводи от нищо да се страхуваме.

— О, един ден може би същото правосъдие ще съжалява за това, което ще извърши след малко — чу се гласът на адвоката на Жилбер, които стоеше наблизо.

— Значи, вие вярвате в невинността на клиента си? — попита Прасвил адвоката.

— Твърдо съм уверен в това. Днес ще бъде обезглавен един невинен човек.

В разговора се намеси прокурора.

— Струва ми се, това дело бе гледано много набързо.

Адвокатът повтори с вълнение в гласа:

— Днес ще бъде обезглавен един невинен човек! Часът настъпи.

Започнаха с Вошери. Директорът на затвора даде заповед да отворят вратата на килията.

Вошери скочи от нара си и с разширени от ужас очи проследи движенията на всеки един от влизащите хора.

— Вошери, дойдохме, за да ви кажем…

— Мълчете, мълчете — прошепна той. — Не казвайте нищо. Да вървим!

Имаше вид на човек, който искаше всичко да свърши колкото се може по-скоро. Но не искаше никой да му говори.

— Не казвайте нищо — повтаряше той. — Какво? Да се изповядам? Не си заслужава труда. Аз убих. Мен ме убиват. Това е правилото на тази игра. Ние сме квит.

Вошери млъкна за миг.

— А моят другар? И той ли ще ме последва?

След като го увери, че и Жилбер ще бъде наказан заедно с него, той се поколеба, изгледа присъствуващите, сякаш искаше нещо да каже, вдигна рамене и най-сетне неуверено промърмори:

— Така е добре… Заедно сгрешихме, заедно ще мрем…

Жилбер бе буден, когато влязоха в неговата килия.

Седнал на постелята, той изслуша страшните думи, опита се да стане, но тресящ се целият, падна обратно в леглото.

— О, майчице… бедна мамо! — прошепна, като хълцаше.

Поискаха да им каже нещо за тази майка, за която никога не беше говорил, но той спря внезапно да плаче и викна с все сила:

— Аз не съм убивал… не искам да умирам… Аз не съм убивал!

— Жилбер — каза му някой, — не губете кураж.

— Да… да… но щом не съм убивал, защо ме изпращат на смърт?… Аз не съм убивал… кълна се… не съм убивал… не искам да умра… не съм убивал… не би трябвало…