Тактика на грешките

— Искам да чуеш нещо. — Клетус отново се обърна към коня и включи предавателя на канала на лейтенант Атайър.

— Лейтенант — изпрати той съобщение, — говори полковник Греъм.

След кратка пауза отговорът прозвуча не само в слушалката в ухото на Клетус, но и по микрофона, вграден в електрическия кон.

— Полковник? Какво има?

— Оказа се, че партизаните все пак се опитаха да преминат тук. Ние бяхме късметлии и успяхме да пленим около половината…

— Партизани? Пленени? Половината… — гласът на Атайър се изгуби.

— Но не за това ви се обаждам — продължи Клетус. — Останалата половина се измъкна. Те ще се насочат обратно към прохода, за да се върнат в Нова Земя. Вие сте по-близо дотам, отколкото са те. Ако се върнете дори и с половината от хората си, ще можете да ги заобиколите без проблеми.

— Проблеми? Вижте… аз… откъде да знам, че ситуацията е точно както я описвате? Аз…

— Лейтенант — повтори Клетус и за пръв път наблегна върху думите си, — аз току-що ви казах. Пленихме половината от техните сили тук, при най-горния брод на Синята река.

— Е… добре… полковник. Това го разбрах. Но…

Клетус рязко го прекъсна.

— Тогава тръгвайте, лейтенант. Ако не действате бързо, ще ги изпуснете.

— Да, сър. Разбира се. Скоро ще ви се обадя, полковник… Може би ще бъде по-добре да задържите пленниците там, докато не дойдат транспортните кораби. Ъ-ъ някои от тях могат да се измъкнат, ако тръгнете да ги карате през джунглата само с шестимата мъже. — Гласът на Атайър започна да става по-уверен, но в него се долавяше горчива нотка. Очевидно значението на пленяването на голяма група врагове от един теоретик, докато самият той беше командващият офицер, беше започнало да достига до съзнанието му. Имаше много малка надежда, че генерал Трейнър щеше да пропусне този факт.

Когато продължи, гласът му беше мрачен.

— Имате ли нужда от лекар? Бих могъл да отделя един и да ви го изпратя. След като партизаните знаят, че сме тук, няма защо повече да се прикриваме.

— Благодаря, лейтенант. Да, имаме нужда от лекар — отговори Клетус. — Успех с останалите.

— Благодаря — отвърна студено Атайър. — Край, сър.

— Край — Клетус прекъсна предаването, отдалечи се от коня, седна на земята и се облегна на една издатина.

— Сър? — обади се Джарнки. — За какво ни е лекар? Никой от хората не е ранен. Себе си ли имате предвид, сър…

— Себе си — отвърна Клетус.

Той протегна напред левия си крак, посегна и извади бойния си нож. С острието разряза крачола, от коляното до ботуша. Гледката не беше от най-приятните. Коляното беше цялото подуто. Той бръкна в комплекта за първа помощ, закачен на колана му, и извади спринцовка. Заби я в китката си и натисна буталото.

— Господи, сър! — възкликна Джарнки пребледнял, втренчил поглед в коляното му.

Клетус се облегна с облекчение назад и се остави на действието на наркотика.

— Съгласен съм с теб — каза той и изгуби съзнание.

ДЕВЕТ

Клетус лежеше по гръб в болничното легло и замислено наблюдаваше неподвижния си крак, опънат нависоко и огрян от слънцето.

— Значи така — беше казал дежурният военен лекар, четиридесетгодишен майор с кръгло лице, когато докараха Клетус, — вие сте от онези хора, които не дават възможност на тялото си да оздравее, нали, полковник? — И в следващия момент Клетус се беше озовал в легло с обездвижен крак, окачен на екстензия.

— Но оттогава минаха три дни — каза Клетус на Арвид, който беше току-що влязъл, носейки един местен календар, — а той обеща да ме изпише на третия ден. Погледни пак навън в коридора и виж дали не е в някоя от съседните стаи.

Арвид изпълни молбата му. Върна се след няколко минути, поклащайки глава.

— Нямах късмет. Но генерал Трейнър е тръгнал насам, сър. Сестрата в приемната каза, че са позвънили от службата му, за да разберат още ли сте тук.

— О? Това е добре. Естествено, че ще дойде. — Клетус посегна и натисна бутона за повдигане на леглото в седящо положение. — Знаеш ли какво, Арв? Огледай се в съседните стаи и се опитай да ми събереш малко пликове от въздушна поща.

— Пликове от въздушна поща — повтори спокойно Арвид. — Добре, ще се върна след минута.

Той излезе. Отне му по-скоро три, а не една минута, но когато се върна, носеше пет от характерните жълти пликове, в които обикновено се пренасяше пощата от междузвездните кораби. Черният знак на земния клон се виждаше ясно върху гърба на всеки. Клетус ги събра на купчина и ги постави с гърба нагоре върху нощното шкафче. Арвид го наблюдаваше.

— Открихте ли това, което ви интересуваше в календара, сър?

— Да — отвърна Клетус. Арвид продължаваше да го гледа любопитно и той добави: — Тази нощ има новолуние.

— О-о!

— А после, когато генералът дойде, Арв, остани в коридора и дръж очите си отворени. Не искам този доктор да ми се изплъзне заради госта и да ме остави да вися тук още един ден. В колко часа беше срещата ми с офицера от сигурността?

— В единадесет.