Тактика на грешките

— А сега е вече девет и половина — изсумтя Клетус, поглеждайки часовника си. — Арв, през прозореца на банята се вижда входната алея на болницата. Ако генералът пристигне с кола, ще можеш да го забележиш. Би ли погледнал вместо мен, моля те?

Арвид изчезна послушно в малката баня до стаята на Клетус.

— Няма следа от него, сър — прозвуча гласът му оттам.

— Продължавай да наблюдаваш.

Клетус се отпусна назад, притваряйки очи. Беше очаквал генерала — всъщност Бат щеше да бъде последният от дълга поредица посетители, сред които Мондар, Ичан Кан, Мелиса, Уефър Линет и дори Ед Джарнки. Дългият като върлина подофицер беше дошъл да покаже на Клетус новите си сержантски нашивки върху ръкава и да му благодари за тях.

— В доклада си лейтенант Атайър се опитал да си присвои всички заслуги — разказваше Джарнки. — Чиновникът от канцеларията ни каза. Но останалите от полка и аз, ние разгласихме истинската история. Може би в офицерския клуб не знаят как е било, ала всички в бараките знаят.

— Благодаря ти — каза Клетус.

— По дяволите… — започна Джарнки и спря, очевидно незнаейки как да изрази чувствата. — Нямате ли нужда от мен, полковник? Не съм бил в писарско училище, но може би ви трябва шофьор или нещо друго?

— С удоволствие бих те взел, Ед — усмихна се Клетус, — обаче сигурно няма да те пуснат. Все пак ти си войник.

— Предполагам, че сте прав — разочаровано изрече Джарнки. Той си тръгна, но преди това изтръгна обещание от Клетус, че ще го вземе при първа възможност.

Оказа се, че Джарнки греши в предположенията си — докладът на Атайър не бе приет от офицерския състав за чиста монета. Очевидно възможностите на лейтенанта като командващ офицер бяха добре известни на колегите му, както и фактът, че Бат едва ли беше избрал случайно точно него, за да провери предвиждането на Клетус за атаката на партизаните. След партито при Мондар Арвид му беше докладвал за слуха, че Бат Трейнър иска да спипа натясно Клетус. При обикновени условия това би означавало, че за хората ще е по-добре да го избягват. Но сега, след като беше извадил кестените от огъня, без да си изгори пръстите, всички тайно му съчувстваха, с изключение на най-близките привърженици на Бат. Ичан Кан беше намекнал сухо за това. Уефър Линет от сигурното си място във флота любезно го беше споменал. Съмнително бе Бат да не е забелязал реакцията сред офицерите и хората под негова команда. Освен това той беше съвестен командващ. Дори и само заради това беше изненадващо, че все още не е дошъл да го посети в болницата.

Клетус се отпусна, потискайки напрежението в тялото си. Обхващаше го нетърпение, че беше прикован в леглото, когато имаше да върши толкова много неща. Каквото беше писано да стане, ще стане…

Звукът от отваряне на вратата го накара да отвори очи. Той повдигна глава и погледна надясно — Бат Трейнър влизаше в болничната стая. Все още в банята, Арвид изобщо не го беше предупредил. Клетус се надяваше, че младият лейтенант ще прояви достатъчно разум поне да не се появи в стаята.

Бат дойде до края на леглото и погледна надолу към Клетус, изразителните му вежди бяха леко събрани.

— Е, полковник — каза той и придърпа най-близкия стол, сядайки така, че да гледа Клетус в лицето. Усмихна се строго, като генерал. — Все още на легло, както виждам.

— Предполагам, че днес ще ме изпишат — отвърна Клетус. — Благодаря ви, че се отбихте, сър.

— Обикновено посещавам офицерите си, които са в болница. Нищо по-специално във вашия случай — освен че свършихте добра работа с тези шест души, полковник.

— Партизаните не бяха много склонни да се бият, сър. И освен това имах късмет, че постъпиха според моите предположения. Вие знаете колко рядко нещата се развиват точно както са планирани.

— Знам. Можете да ми вярвате, че знам — отговори Бат. Под тежките вежди погледът му беше твърд, но предпазлив. — Ала това не променя факта, че вие излязохте прав — че ще се опитат да проникнат на наша територия и как ще го направят.

— Да, щастлив съм, че стана така — Клетус се усмихна. — Както ви казах преди, аз почти заложих репутацията си пред моите приятели на Земята.

Той погледна като че ли случайно към купчината пликове. Очите на Бат, проследявайки погледа му, леко се присвиха.

— Получавате поздравления, нали? — попита го той.

— Имаше няколко потупвания по гърба — отвърна Клетус. Не обясни, че са само от местни хора като Ичан, Мондар и новопроизведения сержант Джарнки. — Естествено операцията не завърши с пълен успех. Чух, че останалите партизани успели да се измъкнат през прохода, преди лейтенант Атайър да ги спре.

Веждите на Бат се събраха в плътна, гневна черна линия.

— Не ме предизвиквайте, полковник — изръмжа той. — В доклада на Атайър се казва, че сте го предупредили много късно, за да заеме навреме позиция на прохода.

— Така ли, сър? Тогава предполагам, че грешката е моя. Все пак Атайър е опитен действащ офицер, а аз съм само един привързан към бюрото си теоретик. Сигурен съм, на всекиго е ясно, че беше само въпрос на късмет сблъскването на моя взвод с врага да завърши успешно, а на лейтенанта и останалата група — не.