Тактика на грешките

Когато стигна до средата на паркираните коли, той се хвърли навън през другата врата. В същия момент два лъча се врязаха в покрива и в колата зад него. Грабна падналото оръжие и се прикри зад все още движещата се кола, докато тя се блъсна в отсрещната редица. Промъкна се през най-близкото празно място и погледна назад.

Двамата стрелци бяха на открито, обърнати с гръб един към друг до колата, която Клетус току-що беше оставил да се блъсне в другите. Единият беше с лице към Клетус, другият гледаше в противоположната посока — и двамата с насочени лъчеви пистолети, слухтещи наоколо за най-малкото движение.

Клетус отстъпи, притисна лъчевото оръжие с левия си лакът и хвърли пистолета над главите на мъжете. Той падна с трясък върху собствената му кола.

Двамата се завъртяха едновременно по посока на шума. Клетус се изправи и заставайки между две паркирани коли, ги преряза с лъча на оръжието, което все още държеше в ръце.

Дишайки тежко, той се облегна на колата, от която се беше измъкнал. След това захвърли оръжието и накуцвайки, забърза към служебната кола, където продължаваше да лежи Арвид.

Лейтенантът беше дошъл в съзнание. Гръдният му кош от дясната страна бе сериозно обгорен. Раната беше грозна, но нямаше кървене. Клетус го свали върху тревата и отиде в общежитието да повика медицинска помощ от близката военна болница.

— Партизани! — обясни кратко, отговаряйки на въпросите им. — Трима — всички са мъртви. Но помощникът ми е ранен. Елате тук колкото е възможно по-бързо.

Прекъсна връзката и отиде да види как се чувства Арвид.

— Как… — прошепна той, когато Клетус се наведе над него.

— Нали ти казах, че Де Кастрис обича да се презастрахова? А сега недей да мърдаш и не говори.

В същия момент долетя линейката от военната болница. Преди да се приземи меко на тревата, сянката й надвисна над тях като ястреб, спускащ се от небето. От нея се изсипаха медицински лица в бели униформи и Клетус се изправи.

— Това е лейтенант Джонсън, моят помощник. Погрижете се добре за него. Тримата партизани на паркинга са мъртви. Ще напиша за това подробен доклад, но по-късно. Сега трябва веднага да тръгвам. Ще се оправите ли?

— Да, сър — отвърна дежурният лекар. Той беше най-старши по чин и на яката му имаше златна и черна лента на административен офицер. — Ще се погрижим за него.

— Много добре!

Без да се бави повече при Арвид, Клетус влезе в общежитието. В квартирата бързо се преоблече в бойния си костюм с всичките му приспособления. Когато излезе, бяха откарали вече Арвид в болницата, а тримата мъртви стрелци бяха пренесени върху тревата. Дрехите им бяха цивилни, обикновени, каквито можеха да се видят по улиците на Бакхала, но кожата в долната част на лицата им беше по-светла и контрастираше с тази на челата, издавайки къде са били големите им новоземлянски бради, обръснати съвсем наскоро.

Клетус опита и установи, че колата му се управлява. Насочи се към дорсайската зона.

Когато пристигна, намери по-голямата част от върналите се дорсайци, събрани отново на групи, въоръжени, екипирани и готови да бъдат транспортирани обратно при Двете реки. Отиде направо във временния щаб, установен в единия край на поляната, и намери там подполковник Маркус Додс.

— Нали не сте изпратили все още кораби обратно? — обърна се Клетус направо към него.

— Не, полковник — отговори високият слаб мъж. — Но планираме скоро да започнем прехвърлянето на хора. Ако се опитаме да се спуснем с парашути, след като се стъмни, трима от всеки четирима ще попаднат в реките. Партизаните сигурно вече са заели позиции по двата бряга над града. За тях ще бъде елементарно да заловят парашутистите ни утре на дневна светлина.

— Не се безпокойте — каза безцеремонно Клетус. — И без това няма да скачаме над града.

Веждите на Марк Додс се повдигнаха върху слабото му мургаво лице.

— Вие няма да подкрепите…

— Ние ще подкрепим. Но не по този начин. Колко от хората, на които беше даден отпуск, все още не са се явили?

— Не повече от половината вероятно, но на всички е съобщено. Те ще чуят и сами ще дойдат. Нито един дорсаец няма да остави колегата си, обкръжен и откъснат, ако може да помогне…

Звънът на телефона върху бюрото го прекъсна. Вдигна слушалката и заслуша мълчаливо.

— Един момент — свали слушалката и натисна бутона за заглушаване на разговора. — За вас е. Полковник Айвър Дюплейн — началник-щаб на генерал Трейнър.

Клетус протегна ръка.

— Полковник Греъм слуша. — Умаленото холерично лице на Дюплейн го гледаше от малкия екран.

— Греъм! — Излая гласът му. — Тук е полковник Дюплейн. Новоземляните са прехвърлили части през границата при прохода Етер и изглежда са се установили около Двете реки. Имате ли все още дорсайски части там?

— Две роти в самия град — отвърна Клетус.

— Само две? Тогава не е чак толкова лошо! Добре, а сега слушайте. Изглежда всичките дорсайци там около вас са се размърдали. Няма да предприемате нищо срещу новоземляните, без да получите конкретни заповеди. Това е заповед — от самия генерал Трейнър. Разбрахте ли? Ще останете в готовност, докато не ви се обадим, аз или генералът.