Тактика на грешките

След първия половин час се загряха, пулсът им се забави, а дишането им се успокои. Изглеждаше, че могат да продължат така безкрайно. Клетус тичаше и ходеше, без да ангажира с това съзнанието си, концентрирано върху други проблеми. Дори периодичното сверяване с компаса върху панорамната карта беше почти автоматично за него.

Той излезе от това състояние, когато полумракът в гората започна да се сгъстява. Нютонианското слънце, скрито зад листата на дърветата и зад почти постоянния слой облаци, на които се дължеше и обичайният металносив цвят на небето, беше започнало да залязва.

— Време е да спрем да се нахраним. — Клетус се насочи към едно равно място до основата на дебел дънер и седна с кръстосани крака, облегна се и свали от гърба си раницата. Атайър направи същото. — Как се чувстваш?

— Чудесно, сър.

Той наистина изглеждаше така и Клетус остана доволен. Лицето му беше леко изпотено, а дишането му — дълбоко и спокойно.

Извадиха по един пакет с термохрана и пробиха изолационната опаковка, за да се затопли храната вътре. Докато това стане, обгърна ги тъмнина. Беше черна като в подземие.

— Половин час до изгрева на луната — обяви в тъмнината Клетус натам, където би трябвало да е Атайър. — Опитай се да поспиш, ако можеш.

Клетус се изпъна върху игличките и отпусна тялото и крайниците си. Само след няколко секунди усети познатото носене. Стори му се, че са минали само тридесет секунди, когато отвори очи и видя бледа светлина, процеждаща се между листата на дърветата.

Не беше светло, както през деня, но достатъчно, за да могат да се придвижват. Най-вероятно светлината щеше да стане два пъти по-силна, след като изгрееха още четири от петте луни на Нютон.

— Да тръгваме — каза Клетус. Няколко минути по-късно двамата с Атайър отново тичаха в тръс по пътя.

Панорамната карта, с която Клетус се консултираше, сега показваше една черна линия, успоредна на червената и дълга около тридесет и една миля — изминатият от тях път от началната точка. Следващите девет часа вървяха без прекъсване, спирайки само около полунощ за почивка и кратко хранене. Успяха да изминат още двадесет и шест мили, преди да залязат луните и светлината отново да стане недостатъчна за нормално придвижване. Похапнаха лека храна и се отпуснаха в дълбок сън за пет часа.

Когато часовникът на Клетус ги събуди, хронометърът показваше, че денят е започнал преди два часа. Нахраниха се и потеглиха възможно най-бързо.

През първите четири часа напредваха добре, дори се движеха малко по-бързо от предишния ден. Но около обед навлязоха в местност с блата и мочурища, покрита с огромните туфи с телесен цвят. От клоните на дърветата висяха някакви паразитни растения, които на места стигаха до земята и се разстилаха по нея, дебели колкото варели.

Скоростта им намаля и често им се налагаше да заобикалят. До падането на нощта бяха изминали само още двадесет мили. Бяха преодолели едва една трета от разстоянието до мястото на срещата и една трета от времето, с което разполагаха, беше изминало, а оттук нататък умората щеше да окаже влияние върху напредването им. Клетус се беше надявал да изминат половината от пътя за това време.

Панорамната карта сочеше, че след още двадесет мили щяха да се измъкнат от тази блатиста местност. Вечеряха в непрогледния мрак и потеглиха отново. Стигнаха края на мочурищата точно преди лунната светлина да изчезне, и се простряха като умрели върху земята, потъвайки веднага в тежък сън.

Следващия ден напредваха по-лесно, но изтощението си казваше думата. Клетус се движеше като насън, усилията и умората му достигаха до съзнанието сякаш някъде отдалеч. Но Атайър беше на края на силите си. Лицето му беше бледо и изтощено, острият му нос стърчеше напред като клин на носа на древен боен кораб. Той успяваше да поддържа скоростта, докато подтичваха, но когато ходеха, краката му се подгъваха и често се препъваше. Тази нощ Клетус реши да спят шест часа.

Изминаха около шестнадесет мили на лунна светлина, преди да спрат отново за шестчасов сън.

Събудиха се с илюзията, че са си отпочинали и възстановили напълно. Но въпреки това се движеха по-бавно, пестейки силите си, разпределяйки ги на мизерни порции. Клетус отново се намираше в състояние на отделяне, страданията на тялото му изглеждаха далечни и маловажни. Струваше му се, че може да продължи по този начин вечно, дори без да спира за храна или почивка.

Храната вече не ги вълнуваше. Спряха на обед и насила преглътнаха няколко хапки от порциите си, без апетит и без да усещат вкус. Несмляната храна тежеше в стомасите им и когато настъпи тъмнината, никой от тях не вечеря. Разкопаха до основата едно от огромните растения, за да открият потока, който бълбукаше там, и се напиха донасита, преди да потънат почти автоматично в дълбок сън. След няколко часа отново се надигнаха и потеглиха под лунната светлина.