Танц с дракони

— Защо трябва да прося за нещо, което ми се дължи?

— Да помолите казах, не да просите. — Джон отдръпна ръката си от картата. — Не е добре да им пращате послания. Ще трябва да отидете при тях лично. Яжте техния хляб и сол, пийте техния ейл, слушайте гайдите им, хвалете хубостта на дъщерите им и храбростта на синовете им — и ще спечелите мечовете им. Клановете не са виждали крал от времето на Торен Старк. Гостуването ви ще е чест за тях. Заповядате ли им да се бият за вас, ще се спогледат и ще кажат: „Кой е пък този? Не ми е никакъв крал.“

— За колко клана говориш?

— Четирийсет, малки и големи. Флинт, Вул, Норей, Лидъл… Спечелете Стария Кремък и Голямото ведро, останалите ще ги последват.

— Голямото ведро?

— Вул. Огромен дебелак. Вул ловят риба в Ледения залив и плашат малките си, че железните хора ще ги отвлекат, ако не служат. Но за да стигнете до тях, трябва да минете през земите на Норей. Те живеят най-близо до Дара и винаги са били добри приятели на Стража. Бих могъл да ви дам водачи.

— Би могъл? — Станис не пропускаше нищо. — Или ще дадеш?

— Ще дам. Ще ви трябват. И добри коне също. Пътищата нагоре не са нещо повече от кози пътечки.

— Кози пътечки? — Кралят присви очи. — Аз говоря за бързо придвижване, а ти ми губиш времето с кози пътечки?

— Когато завладял Дорн, Младия дракон е заобиколил дорнските наблюдателни кули на Костения път по кози пътечки.

— Знам добре тази история, но Дерон ѝ е придал твърде голямо значение в онази негова тщеславна книга. Корабите са спечелили онази война, не козите пътечки. Дъбовия юмрук е разбил Дъсченото градче и е поел бързо нагоре по Зелената кръв, докато главната дорнска сила е била ангажирана в Принцовия проход. — Станис забарабани с пръсти по масата. — Тези планински лордове няма ли да забавят преминаването ми?

— Само с пирове. Всеки ще се опита да надмине другите с гостоприемството си. Милорд баща ми казваше, че никога не е ял толкова добре, както при гостуванията си на клановете.

— За три хиляди души, предполагам, че мога да изтърпя няколко гайди и каша — каза кралят, макар тонът му да издаваше недоволство дори от това.

Джон се обърна към Мелисандра.

— Милейди, искрено предупреждение. Старите богове са силни в онези планини. Клановете няма да търпят обиди към свещените си дървеса.

Това сякаш я развесели.

— Не бой се, Джон Сняг. Няма да притеснявам твоите планински диваци и тъмните им богове. Моето място е тук, с теб и храбрите ти братя.

Беше последното, което Джон Сняг можеше да пожелае, но преди да е успял да възрази, кралят рече:

— Накъде би ме посъветвал да поведа тези здравеняци, ако не срещу Дредфорт?

Джон погледна картата.

— Дълбоки лес. — Почука с пръст. — Щом Болтън е решил да се срази с железните хора, вие също. Дълбоки лес е замък сред гъста гора, лесно можете да се промъкнете до него изненадващо. Дървен замък, защитен от земен насип и дървена палисада. Преходът ще е по-бавен през планините, признавам, но там войската ви може да се движи невидима и да се появи почти пред самите порти на Дълбоки лес.

Станис се почеса по брадичката.

— Когато Бейлон Грейджой се вдигна първия път, разбих железните хора по море, където са най-силни. На суша, изненадани… да. Спечелих битка срещу диваците и техния крал отвъд Вала. Ако мога да съкруша и железните хора, Северът ще разбере, че отново има крал.

„А аз ще имам хиляда диваци — помисли Джон. — И никакъв начин да изхраня и половината от тях.“

Тирион

„Свенливата девица“ се движеше през мъглата като слепец, опипващ пътя си по непознат коридор.

Септа Лемор се молеше. Пелените мъгла приглушаваха гласа ѝ, правеха го тънък и тих. Гриф крачеше напред-назад до палубата и ризницата му тихо подрънкваше под наметалото му от вълча кожа. От време на време докосваше меча си сякаш за да се увери, че все още виси на кръста му. Роли Дъкфилд буташе с пръта на десния борд, Яндри при бакборда. Юсила държеше кормилото.

— Не ми харесва това място — измърмори Халдон Полумайстера.

— Малко мъглица ли те уплаши? — заяде се Тирион, макар че мъглата беше доста. При носа на „Свенливата девица“ Гриф Младия стоеше с третото весло, за да ги избутва от препятствията, щом изникнеха от бялата пелена. Фенерите бяха запалени отпред и отзад, но мъглата бе толкова гъста, че от средата на лодката джуджето можеше да види само светлина, зареяла се над водата пред него, и друга, подгонила го отзад. Собствената му задача бе да поддържа мангала.

— Това не е обикновена мъгла, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Намирисва на магия. Човек може да я разпознае, ако има нюх да я подуши. Много пътници са се губили тук, и малки лодки, и големи галери също. Скитат се сами из мъглите, дирят слънцето и не могат да го намерят, докато лудостта или гладът не им вземат живота. Неспокойни духове витаят във въздуха тук, и измъчени души под водата.