Танц с дракони

През дългите сиви пръсти на мъглата чу отново дълбокото тръпнещо дрънн на тетивата, изпъшкването на лорд Тивин, когато металната пръчка го порази под корема, пляскането на бузите му на камъка, когато се смъкна, за да умре. „Накъдето заминават курвите“, беше казал. „А къде е това?“ искаше да го попита Тирион. „Къде замина Тиша, татко?“

— Колко още трябва да търпим тази мъгла?

— Още час и би трябвало да излезем от Скърбите — отвърна Халдон Полумайстера. — Оттам нататък ще е направо увеселителна разходка. На всеки завой по Долен Ройн има село. Овощни градини, лозя и ниви със зърно, зреещо на слънцето, рибари по реката, горещи бани и сладки вина. Селхорис, Валисар и Волон Терис са градчета с крепостни стени, толкова големи, че може да минат за градове в Седемте кралства. Вярвам, че ще…

— Светлина напред — предупреди Гриф Младия.

Тирион също я видя. „«Кралският рибар» или друга лодка“, каза си, но някак си знаеше, че не е така. Носът го засърбя и той го зачеса яростно. Светлината стана по-ярка, щом „Свенливата девица“ се приближи. Смътна звезда в далечината, блещукаше едва-едва в мъглата и ги привличаше. Скоро станаха две светлини, после три: накъсана редица фарове, издигащи се от водата.

— Мостът на съня — каза Гриф. — На отсечката ще има каменни хора. Някои може да започнат да стенат, щом се приближим, но едва ли ще ни безпокоят. Повечето каменни хора са хилави същества, тромави, вдървени и малоумни. Към края всички полудяват, но тогава са най-опасни. Ако се наложи, гонете ги с факлите. В никакъв случай не им позволявайте да ви докоснат.

— Може да не ни видят дори — каза Халдон Полумайстера. — Мъглата ще ни скрие от тях, докато не стигнем почти до моста, а след това ще ги подминем, преди да са разбрали, че сме тук.

„Каменните очи са слепи очи“, помисли Тирион. Знаеше, че смъртоносната форма на сивата люспа започва в крайниците: щипане на върха на пръста, почерняване на нокът на крака, загуба на чувство. Щом изтръпването пропълзеше навътре в ръката или от стъпалото нагоре в крака, плътта се втвърдяваше и ставаше студена, а кожата на жертвата придобиваше сивкав оттенък, наподобяващ камък. Чувал беше да казват, че има само три добри цяра за сива люспа: брадва, меч и сатър. Отсичането на засегнатите части от тялото спираше понякога разпространението на болестта, но не винаги. Много хора бяха пожертвали ръка или крак само за да открият, че другият посивява. Станеше ли това, нямаше надежда. Слепотата беше обичайна, когато камъкът стигнеше до лицето. В последния стадий проклятието продължаваше навътре, към костите и вътрешните органи.

Мостът напред стана по-голям. „Мостът на съня“ го бе нарекъл Гриф, но този сън беше смачкан и разбит. Бледни каменни арки се нижеха в мъглата, протягаха се от Двореца на скръбта към западния бряг на реката. Половината бяха рухнали, затънали под тежестта на сивия мъх, който ги загръщаше, и гъстите черни лози, които се виеха като змии нагоре от водата. Широкото дървено платно на моста беше прогнило, но някои от лампите по протежението му все още светеха. Когато се приближиха, Тирион видя фигурите на каменни хора, които се движеха в светлината, кръжаха безцелно около лампите като бавни сиви мушици. Някои бяха голи, други — загърнати в плащаници.

Гриф извади дългия си меч.

— Йоло, запали факлите. Момче, прибери Лемор в каютата и стой с нея.

Гриф Младия изгледа възмутено баща си.

— Лемор знае къде е каютата ѝ. Искам да остана.

— Заклехме се да те пазим — каза тихо Лемор.

— Нямам нужда да ме пазят. Мога да боравя с меч не по-зле от Дък. Половин рицар съм.

— И половин момче — каза Гриф. — Прави каквото ти се казва. Веднага.

Младежът изруга под нос и захвърли пръта си на палубата. Звукът отекна странно в мъглата и за миг сякаш още пръти западаха около тях.

— Защо трябва да бягам и да се крия? Халдон остава, Юсила също. Даже Хюгор.

— Да де, но аз съм достатъчно малък, за да се скрия зад една патка — отвърна Тирион. Тикна няколко факли в мангала и загледа как намаслените парцали пламнаха. „Не зяпай в огъня“, каза си. От пламъците после нямаше да може да вижда в тъмното.

— Ти си джудже

— подхвърли пренебрежително Гриф Младия.

— Тайната ми е разкрита — съгласи се Тирион. — Да, аз съм на половината на Халдон и никой не дава и една глумска пръдня дали ще живея, или ще умра. — „Най-малко аз самият.“ — Ти обаче… ти си всичко.

— Джудже — намеси се Гриф. — Предупредих те…

В мъглата отекна плач, смътен и тънък.

Лемор се обърна рязко и потрепери.

— Седемте да ни спасят дано.