Танц с дракони

— Ето една — каза Тирион. Откъм десния борд една ръка, достатъчно голяма, за да строши лодката, се пресягаше нагоре от тъмните дълбини. Само върховете на два пръста се показваха от повърхността на водата, но когато „Свенливата девица“ леко се плъзна покрай нея, той успя да зърне останалото от ръката, потръпваща под водата, и зяпнало нагоре бледо лице. Макар тонът му да беше безгрижен, беше притеснен. Това място беше лошо, вонеше на отчаяние и смърт. „Юсила е права. Тази мъгла е неестествена.“ Нещо мръсно се въдеше в тези води и заразяваше въздуха. „Нищо чудно, че каменните хора полудяват.“

— Не бива да се подиграваш — предупреди го Юсила. — Шепнещите мъртъвци мразят топлото и бързото и винаги търсят да привлекат още прокълнати души към себе си.

— Едва ли имат саван за моя ръст. — Джуджето разбърка жарта с машите.

— Не толкова омразата движи каменните хора, колкото гладът. — Халдон Полумайстера беше увил около устата и носа си жълт шал и гласът му бе приглушен. — В тези мъгли не се въди нищо, което би могъл да яде човек със здрав разум. Три пъти всяка година триарсите на Волантис пращат нагоре по реката галера с провизии, но корабите с подаяния често закъсняват и понякога карат повече усти, отколкото храна.

— Все трябва да има риба в реката — каза Гриф Младия.

— Не бих куснала риба, извадена от тези води — рече Юсила. — Никога.

— Добре би било и мъглата да не вдишваме — рече Халдон. — Проклятието на Гарин е навсякъде около нас.

„Единственият начин да не вдишваш мъглата е да не дишаш.“

— Проклятието на Гарин е само сива люспа — каза Тирион. Проклятието често се виждаше по деца, особено в земи с влажен и студен климат. Заразената плът се втвърдяваше, калцирана и напукана, макар да беше чел, че развитието на сивата люспа може да се задържи с помощта на соли, лапа от синап и горещи бани (както твърдяха майстерите) или с молитва, жертвоприношение и постене (както настояваха септоните). След това болестта минаваше, като оставяше младите си жертви обезобразени, но живи. Майстерите и септоните бяха съгласни, че децата, белязани от сивата люспа, никога не могат да хванат по-смъртоносната форма на болестта, нито ужасната ѝ бърза братовчедка, сивата чума. — Казват, че влагата е виновна. Мръсни изпарения във въздуха. Не проклятия.

— Завоевателите и на това не вярвали, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Мъжете на Волантис и Валирия окачили Гарин в златна клетка и му се подигравали, докато зовял своята Майка да ги унищожи. Но през нощта водите се вдигнали и ги издавили и оттогава до ден-днешен нямат покой. Все още са долу под водата, някогашните господари на огъня. Студеният им дъх се вдига от тъмното и прави тези мъгли, а плътта им е станала каменна като сърцата им.

„Старата може и да е права. Това място не е добро. Чувствам се все едно, че отново съм в нужника и гледам как баща ми умира.“ И той щеше да полудее, ако му се наложеше да прекара живота си в тази сива супа, докато плътта и костите му стават на камък.

Гриф Младия, изглежда, не споделяше опасенията му.

— Само да се опитат да ни безпокоят, ще им покажем от какво сме направени.

— Направени сме от кръв и кост, по образ и подобие на Отеца и Майката — каза септа Лемор. — Избягвайте тщеславните хвалби, умолявам ви. Гордостта е тежък грях. Каменните хора също са били горди, а Лордът в плащаницата — най-гордият от всички тях.

Лицето на Тирион се бе зачервило от топлината на жаравата.

— Има ли наистина лорд в плащаница? Или е просто някоя приказка?

— Лордът в плащаницата е властвал над тези мъгли още от времето на Гарин — каза Яндри. — Според някои той е самият Гарин, станал от водния си гроб.

— Мъртвите не стават от гробовете си — настоя Халдон Полумайстера.

— И никой не живее хиляда години. Има лорд в плащаница, да. Имало е десетки такива. Когато един умре, друг заема мястото му. Сегашният е корсар от Островите на Базилиска, повярвал, че Ройн ще му предложи по-богата плячка от Лятното море.

— Да, и аз го чух това — рече Дък, — но има друга приказка, която по̀ ми харесва. Според нея той не е като другите каменни хора, а е бил отначало статуя, докато една сива жена не дошла от мъглата и не го целунала с устни, студени като лед.

— Стига! — извика Гриф. — Тихо, всички.

Септа Лемор ахна.

— Какво беше това?

— Къде? — Тирион не виждаше нищо в мъглата. Топлината от греещите въглени бе зачервила лицето му.

— Нещо се движеше. Видях как водата се накъдри.

— Костенурка — заяви бодро принцът. — Голям кокалотрошач, нищо повече. — Заби пръта си пред тях и ги избута от извисил се над водата зелен обелиск.

Мъглата ги беше загърнала плътно, влажна и мразовита. От сивите дълбини изникна потънал храм. Минаха покрай мраморно стълбище, което се виеше на спирала от тинята и свършваше нащърбено във въздуха. Отвъд него едва се виждаха други очертания: порутени шпилове, обезглавени статуи, дървета с корени по-големи от лодката им.

— Това е бил най-красивият град на реката, и най-богатият — каза Яндри. — Кройан, градът на празненствата.