Танц с дракони

„Твърде богат — помисли Тирион. — Твърде красив. Никак не е разумно да изкушаваш драконите.“ Потъналият град беше навсякъде около тях. Едва видима фигура прелетя над тях, бели ципести криле изплющяха в мъглата. Джуджето изви врат, за да види по-добре, но съществото се скри толкова бързо, колкото се бе появило.

Скоро пред тях изплува друга светлина.

— Лодка — извика смътен глас над водата. — Кои сте вие?

— „Свенливата девица“ — извика в отговор Яндри.

— „Кралският рибар“. Нагоре или надолу?

— Надолу. Кожи и мед, ейл и лой.

— Нагоре. Ножове и игли, дантела и лен, сладко вино.

— Какво ново от Стар Волантис? — извика Яндри.

— Война.

— Къде? — подвикна Гриф. — Кога?

— Когато се обърне годината — дойде отговорът. — Ниесос и Малакво са се хванали за ръчица, а слоновете са се нашарили. — Гласът заглъхна, щом другата лодка се отдалечи от тях. Светлината ѝ се смали и изчезна.

— Разумно ли е да се вика през мъглата по лодки, които не можем да видим? — попита Тирион. — Ами ако бяха пирати?

С пиратите бяха извадили късмет, като се промъкнаха нощем по Езерото на кинжала, невидими и невредими. Веднъж Дък зърна един корпус, за който настояваше, че е на Урхо Неумития. „Свенливата девица“ беше срещу вятъра обаче, а Урхо — ако наистина беше Урхо — не прояви интерес към тях.

— Пиратите няма да навлязат в Скърбите — отвърна Яндри.

— Слоновете са се нашарили? — промърмори Гриф. — Какво иска да каже? Ниесос и Малакво? Илирио е платил на триарх Ниесос достатъчно, за да му дължи осемкратно.

— В злато или в сирене? — заяде се Тирион.

Гриф се ядоса.

— Освен ако не можеш да разкараш тази мъгла със следващото си остроумие, задръж го за себе си.

„Да, тате — за малко да отвърне джуджето. — Ще си мълча. Благодаря ти.“ Не познаваше тези волантинци, но му се струваше, че слоновете и тигрите може да имат сериозно основание да се съюзят пред заплахата от дракони. „Може би търговецът на сирене не е преценил добре положението. Можеш да купиш човек със злато, но само кръв и стомана ще го задържи верен.“

Дребосъкът разбърка отново въглените и ги раздуха, за да се разгорят. „Мразя го това. Мразя я тази мъгла, мразя го това място и никак не си падам по Гриф.“ Тирион още си пазеше отровните гъби, които бе откъснал в имението на Илирио, и в някои дни ужасно се изкушаваше да ги пъхне във вечерята на Гриф. Бедата бе в това, че Гриф като че ли рядко ядеше.

Дък и Яндри натиснаха веслата. Юсила завъртя кормилото. Гриф Младия избута „Свенливата девица“ от една порутена кула, чиито прозорци зееха над тях като слепи черни очи. Платното увисна отпуснато и натежало. Водата под корпуса стана по-дълбока и прътовете вече не можеха да докоснат дъното, но течението продължаваше да ги тласка надолу, докато…

Тирион успя само да види нещо огромно, надигнало се от водата изгърбено и злокобно. Взе го за хълм, извисен над горист остров, или за гигантска скала, обрасла с мъх и папрат. Но когато „Свенливата девица“ се приближи, очертанията станаха по-ясни. До водата се виждаше дървена цитадела, изгнила и обрасла със зеленина. Нагоре се издигаха тънки шпилове, някои — прекършени като счупени копия. Пред очите им изникваха и се скриваха останали без покриви кули, протягащи се слепешком нагоре. Зали и галерии бавно се отнасяха назад, изящни контрафорси, деликатни сводове, колони с канелюри, тераси и беседки.

Всичко рухнало, запустяло, пропаднало.

Сивият мъх тук растеше гъст, покрил нападалите камъни и провиснал като брада от всички кули. Черни лози бяха изпълзели от прозорци, врати и над сводове, по високите каменни стени. Мъглата скриваше три четвърти от двореца, но това, което зърнаха, бе повече от достатъчно за Тирион, за да разбере, че тази островна крепост е била някога десет пъти по-голяма от Червената цитадела и сто пъти по-красива. Знаеше къде е.

— Дворецът на любовта — промълви той.

— Това е ройнарското име — каза Халдон Полумайстера. — Но хиляда години това е било Дворецът на скръбта.

Развалините бяха достатъчно тъжни, но това, че знаеше какво са били, ги правеше още по-тъжни. „Тук някога е имало смях — помисли Тирион. — Имало е разцъфтели градини и фонтани, искрящи златни на слънцето. Тези стъпала някога са кънтели от стъпките на влюбени, а под онзи рухнал купол безброй женитби са се скрепявали с целувка.“ Мислите му се върнаха към Тиша, която за толкова кратко бе неговата лейди съпруга. „Джайм — помисли той с отчаяние. — Моята кръв, моят голям и силен брат. Когато бях малък, той ми носеше играчки, обръчи от бъчви, блокчета и изваян от дърво лъв. Даде ми първото ми пони и ме научи как да го яздя. Когато каза, че те е купил за мен, изобщо не се усъмних. Защо да го правя? Той беше Джайм, а ти беше просто някакво момиче, което играеше роля. Страхувах се от това от самото начало, от мига, в който за първи път ми се усмихна и ми позволи да докосна ръката ти. Собственият ми баща не можеше да ме обича. Защо да ме обичаш ти, ако не за злато?“