Танц с дракони

Разбитият мост беше само на пет разтега пред тях. Водата около стълбовете му кипеше бяла като пяна от устата на безумец. На четирийсет стъпки над нея каменните хора стенеха и мърмореха под мъждукаща лампа. Повечето от тях забелязваха „Свенливата девица“ толкова, колкото и стелещата се над водата мъгла. Тирион стисна високо факела си и усети, че е затаил дъх. А след това бяха под моста, с белите стени, натежали от пелени сив мъх, надвиснали от двете страни, и водата, кипнала яростно около тях. За миг сякаш щяха да се разбият в пилона отдясно, но Дък вдигна пръта си и ги изтласка обратно в средата на течението, и скоро вече го бяха подминали.

Гриф Младия сграбчи Тирион за ръката.

— Какво искаше да кажеш? Че аз съм всичко? Какво искаше да кажеш с това? Защо съм всичко?

— Ами, ако каменните хора бяха взели Яндри, Гриф или хубавата ни Лемор, щяхме да поскърбим за тях и да продължим. Загубим ли теб, цялото това начинание се проваля и всичките тези години кроежи на търговеца на сирене и евнуха щяха да са за нищо… не е ли така?

Момчето се обърна към Гриф.

— Той знае кой съм.

„И да не знаех преди, вече щях да го знам.“ „Свенливата девица“ вече се беше отнесла надолу по течението, далече от Моста на съня. Оставаше само гаснещата светлина зад кърмата, а и тя скоро щеше да се стопи.

— Ти си Гриф Младия, син на наемника Гриф — каза Тирион. — Или може би си Воинът, предрешен като смъртен. Я да погледна хубаво. — Вдигна факела си и светлината окъпа лицето на Гриф Младия.

— Престани, да не съжалиш после — заповяда Гриф.

Джуджето все едно не го чу.

— Синята коса придава син цвят на очите ти, това е добре. А приказката, че я боядисваш в памет на мъртвата си тирошка майка, беше толкова трогателна, че за малко да ме разплаче. Все пак някой по-любопитен човек би могъл да се запита защо на едно наемническо пале ще му трябва пиклива септа да го въвежда във Вярата или майстер без верига да го учи на история и езици. А някой умник би могъл да си зададе въпроса защо баща ти ще наема странстващ рицар да те обучава в оръжията, вместо просто да те прати да чиракуваш в някоя от свободните чети. Сякаш някой е поискал да те държи скрит, като в същото време те подготвя за… какво? Виж, тук има загадка, но съм сигурен, че с времето ще я разреша. Длъжен съм да призная, имаш доста благородни черти като за умряло момче.

Момчето се изчерви.

— Не съм умрял!

— Как да не си? Милорд баща ми уви трупа ти в пурпурно наметало и го положи до сестра ти в подножието на Железния трон, дарът му за новия крал. На които им стискаше да повдигнат наметалото, казаха, че половината ти глава я няма.

Момчето се дръпна и го изгледа объркано.

— Твоят…?

— Баща, да. Тивин от дома Ланистър. Може би си чувал за него.

Гриф Младия се поколеба.

— Ланистър? Твой баща?

— Мъртъв е. От моята ръка. Ако на ваша милост е угодно да ме нарича Йоло или Хюгор, така да бъде, но знайте, че съм роден Тирион от дома Ланистър, законен син на Тивин и Джоана, и двамата убити от мен. Някои ще ви кажат, че съм кралеубиец и родоубиец, и лъжец, и всичко това е вярно… но пък тук сме компания от лъжци, нали? Да вземем фалшивия ти баща. Гриф, а? — Джуджето се изхили. — Би трябвало да благодарите на боговете, че Варис Паяка е част от този ваш заговор. Гриф е могъл да заблуди онова чудо с отрязаната патка толкова, колкото заблуди мен. Никакъв лорд, казва негово благородие, никакъв рицар. Аз пък не съм джудже. Да твърдиш нещо все още не значи, че е истина. Кой би могъл по-добре да отгледа сина инфант на принц Регар от скъпия приятел на принц Регар Джон Конингтън, бивш лорд на Грифонов полог и Ръка на краля?

— Млъкни. — Гласът на Гриф бе притеснен.

Откъм бакборда, малко под водата, се виждаше огромна каменна ръка. Два пръста щръкнаха над повърхността. „Колко още такива има тук?“, зачуди се Тирион. Мокра вадичка потече по гръбнака му и го накара да потръпне. Скърбите бавно се нижеха покрай тях. Присви очи в мъглата и зърна прекършена кула, обезглавена статуя на герой, старо дърво, изтръгнато от земята и преобърнато, огромните му корени се извиваха през покрива и прозорците на рухнал купол. „Защо всичко това ми изглежда така познато?“

Право напред от тъмната вода в изящна спирала се издигаше наклонено стълбище от бял мрамор и рязко прекъсваше на десет стъпки над главите им. „Не — помисли Тирион. — Това е невъзможно.“

— Напред. — Гласът на Лемор трепереше. — Светлина.

Всички погледнаха натам. Всички я видяха.

— „Кралският рибар“ — каза Гриф. — Или някоя друга лодка. — Но отново извади меча си.

Никой не каза и дума повече. „Свенливата девица“ се движеше с течението. Платното ѝ не беше вдигано, откакто навлязоха в Скърбите. Движеха се само с реката. Дък стоеше присвил очи, стиснал пръта си с две ръце. След малко дори Яндри престана да бута. Очите на всички бяха приковани в далечната светлина. Щом се приближиха, тя се раздвои. После светлините станаха три.

— Мостът на съня — каза Тирион.

— Немислимо — рече Халдон Полумайстера. — Моста го оставихме зад себе си. Реките текат само в една посока.