Танц с дракони

С нашийник, окован и отново в дрипи, Смрад тръгна с другите кучета по петите на лорд Рамзи, закрачил напред да посрещне баща си. Но когато ездачът в тъмната броня смъкна шлема си, лицето под него бе непознато за Смрад. Усмивката на Рамзи се изкриви, щом го видя, и по лицето му пробяга гняв.

— Какво е това, някаква подигравка ли?

— Предпазливост — отрони Рууз Болтън, след като се показа иззад завесите на затворения фургон.

Владетелят на Дредфорт нямаше силна прилика с незаконния си син. Лицето му беше гладко обръснато, не красиво, но не и невзрачно. Макар Рууз да беше влизал в битки, нямаше никакви белези. Макар да беше надхвърлил четирийсетте, все още нямаше бръчки, само по някоя бразда на челото, издаваща възрастта. Устните му бяха толкова тънки, че щом ги стиснеше, сякаш изчезваха напълно. Излъчваше вечна младост и невъзмутимост. На лицето на Рууз Болтън гневът и радостта изглеждаха еднакво. Единственото общо между него и Рамзи бяха очите им. „Очите му са лед.“ Смрад се зачуди дали Рууз Болтън изобщо плаче. „Ако плаче, дали сълзите му са студени?“

Някога едно момче, наречено Теон Грейджой, се беше забавлявало, като щипеше Болтън, докато седяха на съвета с Роб Старк, подиграваше се на тихия му глас и подхвърляше шеги за пиявици. „Трябва да е бил луд. С този мъж не можеш да се шегуваш.“ Човек трябваше само да погледне Болтън, за да разбере, че има повече жестокост в розовото кутре на левия си крак, отколкото всички Фрей наведнъж.

— Татко. — Лорд Рамзи коленичи пред баща си.

Лорд Рууз го изгледа мълчаливо за миг.

— Можеш да станеш. — Обърна се да помогне на две млади жени да слязат от фургона.

Първата беше ниска и много дебела, с кръгло зачервено лице и три гуши, полюшващи се под самурената качулка.

— Новата ми жена — каза Рууз Болтън. — Лейди Валда, това е извънбрачният ми син. Целуни ръката на мащехата си, Рамзи. — Той се подчини. — И съм сигурен, че ще си спомниш лейди Аря. Твоята годеница.

Момичето беше тънко и по-високо, отколкото го помнеше, но това можеше само да се очаква. „Момичетата растат бързо на тази възраст.“ Роклята ѝ беше от сива вълна, обшита с бял сатен. Над нея носеше хермелиново наметало, закопчано със сребърна вълча глава. Тъмнокафявата коса падаше до средата на гърба ѝ. А очите ѝ…

„Това не е дъщерята на лорд Едард.“

Аря имаше очите на баща си, сивите очи на Старките. Момиче на нейната възраст можеше да пусне косата си да израсте, но не можеше да смени цвета на очите си. „Това е малката приятелка на Санса, момичето на стюарда. Джейни, така се казваше. Джейни Пули.“

— Лорд Рамзи. — Момичето приклекна пред него в реверанс. Това също беше сбъркано. „Истинската Аря щеше да плюе в лицето му.“ — Моля се да бъда ваша добра съпруга и да ви родя силни синове, които да ви следват.

— Ще бъдеш — обеща Рамзи. — И то скоро.

Джон

Свещта се беше стопила на локвичка восък. Утринната светлина грееше през капаците на прозореца. Джон отново бе заспал над работата си. Купчини книги бяха затрупали масата му. Беше ги донесъл сам, след като изкара половината нощ в ровене из прашните мазета на светлината на фенера. Сам беше прав, книгите ужасно се нуждаеха от сортиране, описване и подреждане, но това не беше задача за стюарди, които не могат нито да четат, нито да пишат. Трябваше да изчака, докато се върне Сам.

„Ако се върне.“ Джон се боеше за Сам и майстер Емон. Котър Пайк беше писал от Източен страж, че „Бурната врана“ е засякла отломки от разбита галера по брега на Скагос. Дали разбитият кораб беше „Черната птица“, от наемническия флот на Станис Баратеон, или някой минал оттам търговски съд, екипажът на „Бурната врана“ не бе успял да различи. „Исках да пратя Джили и бебето на безопасно място. Дали вместо това не ги изпратих в гроба?“

Снощната вечеря беше замръзнала до лакътя му почти недокосната. Ед Скръбния беше напълнил копанката му почти догоре, за да може омразната „тримесна“ яхния на Трипръстия Хоб да размекне коравия хляб. Братята се шегуваха, че трите меса са овнешко, овнешко и овнешко, но моркови, лук и ряпа щеше да е по-близо до истината. Отгоре лъщеше коричка студена лой.

Боуен Марш го беше увещавал да се премести в бившите покои на Стария мечок в Кралската кула, след като Станис ги освободи, но Джон бе отказал. Преместването в кралските покои можеше твърде лесно да се изтълкува като знак, че не очаква кралят да се върне.

Странно безмълвие бе надвиснало над Черен замък, откакто Станис бе заминал на юг, сякаш свободният народ и черните братя бяха затаили дъх, очаквайки да видят какво ще последва. Дворовете и трапезарията най-често биваха празни, кулата на лорд-командира бе като куха коруба, старата обща зала — купчина овъглени греди, а Кулата на Хардин сякаш бе готова да рухне при следващия порив на вятъра. Единственият звук, издаващ някакъв живот, беше смътното дрънчене на мечове, отекващо от двора пред оръжейната. Емет Железния викаше на Робин Скокливия да държи щита си вдигнат. „Няма да е зле всички да държим щитовете си вдигнати.“