Танц с дракони

Джон се изми, облече се и излезе от оръжейната. Спря в двора отвън, колкото да каже няколко окуражителни думи на Робин и другите повереници на Емет. Отклони предложението на Тай за охрана, както обикновено. Днес щеше да има достатъчно мъже около себе си. Стигнеше ли се до кръв, двама повече едва ли щяха да са от значение. Взе си Дълъг нокът обаче, а Дух тръгна по петите му.

Докато стигне до конюшнята, Ед Скръбния беше оседлал коня и го чакаше. Фургоните се подреждаха под зоркия поглед на Боуен Марш. Лорд-стюардът се суетеше по колоната, сочеше и подвикваше нервно, лицето му беше зачервено от студа. Като видя Джон, бузите му се зачервиха още повече.

— Лорд-командир. Още ли държите на тази…

— … глупост? — довърши Джон. — Моля, кажете ми, че не се канехте да кажете „глупост“, милорд. Държа, да. Обсъдихме го това. Източен страж иска още хора. Сенчестата кула иска още хора. Сив страж и Леден знак също, не се съмнявам, а имаме още четиринайсет замъка, които все още седят празни, дълги левги от Вала, които остават непазени и незащитени.

Марш присви устни.

— Лорд-командир Мормон…

— … е мъртъв. И умря не от ръката на някой дивак, а от ръцете на своите Заклети братя, както вярваше. Нито вие, нито аз можем да знаем какво щеше да направи или да не направи на мое място. — Джон обърна коня си. — Стига приказки. Отдръпнете се.

Ед Скръбния беше чул целия разговор. Щом Боуен Марш се отдалечи, кимна към него и рече:

— Наровете. Всичките тия семена. Човек може да се задави до смърт. Аз предпочитам ряпа. Не знам някога ряпа да е навредила на човек.

В такива моменти на Джон най-много му липсваше майстер Емон. Клидас се грижеше за гарваните съвсем добре, но нямаше и една десета от знанията или опита на Емон Таргариен, а още по-малко — от мъдростта му. Боуен беше добър човек посвоему, но раната, която бе понесъл при Моста на черепите, беше втвърдила позицията му и единствената песен, която пееше напоследък, беше познатият рефрен за запечатването на портите. Отел Ярвик беше толкова равнодушен и лишен от въображение, колкото и мълчалив, а Първите съгледвачи, изглежда, бяха загинали още с назначаването им. „Нощният страж загуби твърде много от най-добрите си мъже — помисли Джон, докато фургоните тръгваха. — Стария мечок, Корин Полуръката, Донал Ноя, Джармън Бъкуел, чичо ми…“

Лек сняг заваля, когато колоната пое на юг по кралския път с дузина конни копиеносци и стрелци за ескорт. При последните няколко пътувания се бяха натъкнали на неприятности в Къртичиното — малко бутане и блъскане, ругатни и много навъсени погледи. Боуен Марш смяташе, че ще е най-добре да не рискуват, и този път Джон се съгласи с него.

Лорд-стюардът водеше. Джон яздеше няколко разтега по-назад, с Ед Толет Скръбния до него. На половин миля южно от Черен замък Ед доближи коня си до коня на Джон и рече:

— Милорд? Погледнете там. Големия пияница на хълма.

Пияницата беше ясеново дърво, огънато на една страна от столетия вятър. И сега имаше лице. Строга уста, прекършен клон за нос, две очи, врязани дълбоко в ствола и зяпнали на север по пътя, към замъка и Вала.

„Диваците все пак донесоха боговете си.“ Джон не беше изненадан. Хората не изоставят боговете си току-така. Целият маскарад, който лейди Мелисандра бе устроила отвъд Вала, изглеждаше кух като шутовски фарс.

— Прилича малко на теб, Ед — подхвърли Джон, колкото да омаловажи проблема.

— Да, милорд. Не ми растат листа от носа, но иначе… Лейди Мелисандра няма да се зарадва.

— Едва ли ще го види. Погрижи се да не ѝ го каже някой.

— Тя обаче вижда разни неща в ония огньове.

— Пушек и въглени.

— И горящи хора. Мен най-вероятно. С листа, изникнали от носа. Винаги ме е било страх, че ще изгоря, но се надявах първо да умра.

Джон пак погледна към лицето, зачуден кой го е издълбал. Беше поставил стража около Къртичиното, както за да пази враните си настрана от жените дивачки, така и да задържи свободния народ да не тръгнат за плячка на юг. Който и да беше изваял ясеновото дърво, явно беше убягнал на стражите му. А щом един можеше да се промъкне през кордона, други също щяха да могат. „Бих могъл да удвоя охраната — помисли с горчивина. — Да похабя два пъти повече мъже, които иначе могат да обикалят по Вала.“

Фургоните продължиха мудния си ход през замръзнала кал и навяващ сняг. След още една миля се натъкнаха на второ лице, издълбано в кестен, израснал до леден поток. Очите му гледаха към дъсчения мост над потока.

— Дваж по-неприятно — заяви Ед Скръбния.

Кестенът беше сух и безжизнен, но голите му кафяви клони не бяха празни. На един нисък клон, надвиснал над потока, клечеше изгърбен гарван с настръхнали от студа пера. Като видя Джон, разпери криле и изграчи. Той вдигна юмрук и изсвири с уста, а черната птица изпърха към него и заграчи:

— Гжито, гжито, гжито.

— Житото е за свободния народ — каза му Джон. — За теб няма. — Зачуди се дали всички ще паднат дотам, че да ядат гарвани, преди идещата зима да навлезе в разгара си.